Близо 20 години след Освобождението София все още е без герб. Може би не ѝ е трябвал дотогава. Но ето че идва моментът новата ни столица да се покаже пред света.
Годината е преломната 1900. Светът е на прага на новото столетие. Науката и изкуството вече процъфтяват. И народите се канят да отбележат историческия момент, като съберат на едно място техническите и индустриалните постижения на човечеството. Изложението тогава е наричано всемирно, днес популярното наименование е ЕКСПО – съкращение от чуждицата експозиция, т.е. изложба.
Мястото е Париж, който тъкмо по онова време се утвърждава като културна столица на епохата. Тук творят артисти като Пикасо и Матис, тук се ражда импресионизмът и тук оставя отпечатък периодът, известен като хубавото време (бел епок). Вече са издигнати някои от символите на
френската столица
– Айфеловата кула (почти връстничка на българското Освобождение), кабаретата Мулен Руж и Фоли Бержер. А специално за изложението през 1900 г. са открити първата линия на парижкото метро, Големият и Малкият дворец (Гран пале и Пти пале), мостът Александър III.
Част от програмата на световното събитие стават и Вторите летни олимпийски игри, продължили цели 6 месеца – от май до октомври. Тогава обаче ги наричали Международен конкурс за физически упражнения и спорт.
Самото Всемирно изложение е тържествено открито на 2 април и продължава чак до 12 ноември. Впечатляващо по мащаби, то е посетено от над 50 млн. души и в него участие взимат рекордните за тогава 58 държави. За сравнение – в Колумбовото изложение в Чикаго от 1893 г., което е посетено от Алеко Константинов и което е първата подобна международна изява за София и за България изобщо, се включват едва 19 страни и 30 колонии.
Затова в Париж през 1900 г. организаторите изискват от всяка от 58-те включили се държави да представи герба на столицата си. За да бъде изложен той в тържествената зала на всемирната експозиция. Ето как в София
стигаме до въпроса, че ни трябва герб
Комисията по украсата на българския павилион в Париж се заема със задачата. Като я възлага на един от своите членове – проф. Иван Мърквичка, директора на Рисувалното училище, да намери художник.
Избраникът е младият художник-декоратор Хараламби Тачев, един от най-талантливите ученици на професора. Той поставя в четирите края на герба
символите на София
- Ulpia Serdica – заради старото име на града – Сердика;
- църквата Света София, дала новото име на столицата;
- Витоша – в чиито поли се гуши и някогашна, и нова София;
- статуята на Apollo Medicus – заради минералните извори в околността.
Лъвът в центъра е знак, че София е приемник на старата столица Велико Търново. А зидовата корона над щита е характерна само за градските гербове.
Кмет по времето на този проект на Хараламби Тачев е Христо Попов. Девизът Расте, но не старее е добавен по-късно, по времето на кмета Ради Радев (и по примера на девиза от парижкия герб: Плава, но не потъва). Лавровите клонки пък са добавени при кметуването на ген. Владимир Вазов и са символ на младост, постоянство и успех.
Въпреки старанието за герба София не е най-активно представилият се наш град на изложението във Франция.
Българският павилион
излага предимно земеделска продукция – рози, тютюни и други отличителни стоки. Затова и са много повече участниците от Пловдив, Карлово, Сопот, Брацигово, които залагат на розовото масло. Подборът им започва три години по-рано, когато правителството назначава комисия със задачата да определи какво да демонстрираме пред света.
Заявките за участие са събирани до края на септември 1899 г., а от декември до края на февруари се осъществява опаковането на експонатите и изпращането им към Париж. Павилионът ни там си е цяла палата. Внушителна двуетажна сграда, издържана в модерния тогава стил ар нуво. Разположена е на брега на Сена, на втория ред край реката, където съседи по павилион са ни Румъния и Люксембург. Главната атракция на първия етаж в павилиона ни е
фонтан, от който блика розова вода
Французойките се редят край него, за да напоят копринените си кърпички и да отнесат аромата в домовете си. В резултат цялото изложение и дори целият град ухае на българското розово масло.
За беда, фонтанът се разваля. Розовата вода спира да извира и Париж, досущ като в девиза си, не потъва в нея. Но гербът на София остава. И с годините, при следващите кметове, продължава да расте.