Седи срещу мен – безименен непознат в средата на 30-те, който има половин тяло. Ще прекараме следващите четири часа заедно. Горещо е, непоносимо горещо.
През средата на тялото му – от горе надолу – се спуска невидима линия. Дясната половина е здрава като скала. Лявата е съвършено нефункционална. Лицето му е лишено от синхронични мимики. Дясната половина е абсолютно суха – въпреки жегата. Лявата се поти прекомерно.
Очите му…
Знам, че ме вижда, но не съм сигурна как и с кое от двете. Когато е в покой, мога скришом да различа чертите на много прилично изглеждащия мъж, който никога няма да бъде. Защото в мига на зачеването му природата е решила да се пошегува с него. “Смешката” не е забавна. Нарочно не я наричам тъжна, защото не е и такава.
Държи телефона със здравата си ръка и ú казва, че вече му липсва и че се надява да се върне без травми. Но това не е всичко:
“Можеш да разчиташ на мен. Докато имам нещо, то е и твое. Обичам те. Нали знаеш, че не мога да живея без теб.”
Чувам го със собствените си уши. Виждам го да го изрича, докато неуспешно се опитва да прикрие неконтролируемото треперене на лявата си ръка.
Седи срещу мен – безименен непознат в средата на 30-те, който
има половин тяло, но цяло сърце
– за цял, а не за половинчат живот. Обича и е обичан и докосва с нежност, макар и само с една ръка. Намерил е в спорта своя смисъл да бъде на тази земя и тихо, по свой си начин е подчинил физическите ограничения. Сърцето му се рее. Няма липсващи части.
Не знам коя е Тя, но в този горещ и задушен миг се моля с цялото си същество да не злоупотреби с това сърце, защото половин тяло с половин сърце ще бъде прекалено. Гледа ме така, сякаш е доловил мислите ми. Усмихва ми се малко срамежливо. Връщам му усмивка.
Хваща ме срам – не защото може би е разбрал какво се върти в главата ми, а заради това, което се въртеше в нея, преди да вляза в душното купе. Отчаяно исках да седна пред някой тежък филм с пакетче носни кърпички в ръка и хубаво да се нарева. Сега съм длъжна пред себе си и пред него да се изтупам набързо от поредното временно пропадане,
отново да намеря смисъл
и да продължа. Защото съм цяла – за цялостен живот.
Но се чудя… Щом ти, Човеко, не си казал “Не мога” и не си се оставил да вегетираш, търсейки съжаление, с какво право и на какво основание да го правят останалите, които имат цяло тяло за пълноценен живот. Дали природата не ги е ощетила откъм сърце? Или пък сами са избрали да живеят половинчато, защото ако вложат усилия да няма липсващи части, ще бъде прекалено. И по тази причина непрестанно търсят съжаление.
Четирите часа ще се изтъркалят – далеч от непоносимостта, която си представях в началото. Ние с теб вероятно няма да се видим никога повече, но аз няма да те забравя – как държиш телефона със здравата си ръка и едновременно с това се опитваш да приклещиш другата, за да спре треперенето поне за минута. Как ú казваш, че се надяваш да се върнеш с медал; Как споделяш с Нея
топлината на своето цяло сърце
Как ми се усмихваш, уловил погледа ми през слънчевите очила.
Как ми каза, че харесваш Усмивката на Трамвай №5, докато ти разказвах, че съм кръстила дъщеря си на друга тяхна песен. Как се шегувахме с “комфорта”, който БДЖ осигурява. Как си говорихме за пътуването и състезанието, което ти предстои. Как изтри, без да знаеш, сълзите ми и ми припомни защо гледам тежки филми и защо пропаданията са само временни – защото ако имаш цяло тяло и цяло сърце, “Не мога” и отказът да се бориш за цялостен живот не са нищо друго, освен оправдание.
