Той е писателят и поет с над 50 псевдонима, най-известният от които – Смирненски. В чашката е питието, свързвано със символистите и импресионистите от годините на бел епок. Домакина сме го виждали всички – олицетворение е на човека, който живее без капчица чест, но въпреки това получава почести. А гостът… гостът е автор на думите “покани ме Дявола – старият Дявол – дома си на чашка абсент”, едва на 24 г. е и съвсем скоро ще умре.
Но преди това за кратко ще бъде дете. Ще се казва Христо Измирлиев и ще си има кученце Бальо. А приятелите на Христо ще започнат да му викат като кученцето. Бальо, Бальо… И от този прякор ще се роди по-късно
първият псевдоним на Смирненски
– Ведбал, използван през 1915 г. под първото му отпечатано произведение в хумористичното софийско вестниче Кво да е. Ведбал ще си остане прякорът, използван най-често и под най-значимите хумористични стихове на Христо.
Но освен така, авторът ще се подписва и по над 50 други начина: Орезам, Столичанин, Спокоен гражданин, Гаврош, Южен Северняк, Нагел Смуглий, Окър-Кокър, Кямил Ефенди, Лорд Вилмон, Лорд Джеймс Шокинг, Денгубец… Интересно, че и братът на Христо – Тома Измирлиев, пише в Кво да е под псевдоним: Голголенко.
Скоро перото на Ведбал се появява и в други издания. В списание Българан например, където се заиграва с юбилея на Елин Пелин:
“На тихото село най-тихия син
избра си муза в литак.
И без да бъде враг
на бира, вино и коняк,
нарече се Елин Пелин.”
Талантът на Ведбал
пълни и половината от всеки брой на списание Смях и сълзи. Пише и за още издания: Родна лира, Художествена седмица, Барабан, Сила. Понякога придружава фeйлетоните си и с карикатури.
И това – докато невръстният още ученик е отличник в Техническото училище, където програмата е далеч по-тежка от гимназиалната. “Не си спомням Христо да се е оплакал, че времето не му стига“, ще каже карикатуристът на Смях и сълзи – Александър Жендов.
А колега на Смирненски от Българан ще си спомни как понякога в редакцията били изненадвани с неприятната новина, че не достига половин колона материал. “Тогава с присъщото си самообладание Христо запретваше шеговито ръкавите на рубашката си, грабваше двусантиметровото си моливче и спасяваше положението.“
За всички е видно, че Смирненски пише и импровизира със завидна лекота. Той се шегува и дори се сърди в рими. Няма да му е леко обаче да си измисли
нов, по-сериозен прякор
А той ще му потрябва за първото негово лирично стихотворение, от което капят сълзи. Няма как да използва Ведбал, с който хората са свикнали да се хихикат.
Колегите му от Смях и сълзи го съветват да подписва сериозната си лирика с рождената си фамилия. Но Христо смята, че Измирлиев звучи грубо. Напомня му на тогавашната бакалница Измир на булевард Дондуков. И решава да го замени с гръцкото название на Измир – Смирна.
Скоро след измислянето на сериозния псевдоним Смирненски ще започне да обръща все по-често смеха в сълзи. Не без повод.
Войнишкото въстание
наричано също и Владайско въстание, ще се разрази дни след като Христо навършва 18 г. Последната година ще е прекарал като юнкер във Военното училище, където въпреки казармения режим ще продължи да публикува в хумористичните издания. И дори ще издаде първата си стихосбирка: Разнокалибрени въздишки в стихове и проза.
Ала един ден, като част от юнкерите, изпратени от правителството да отблъснат разбунтувалите се срещу Фердинанд войници, ще стане свидетел на най-кръвопролитния сблъсък от тези сражения. Жестокостта, с която метежниците са разгромени край квартал Захарна фабрика, го тласка да напусне Военното училище. И да се настрои за следващите години на
бурни социални сблъсъци
В тях хуморът на Смирненски ще става все по-социално насочен и ще намери пристан в списание Червен смях. Самият Христо ще подкрепи в демонстрации и митинги исканията за амнистия на осъдените войници. Така постепенно ще се оформят и други негови идеологически възгледи.
Лявата критика определя 1920 г. като преломна за творческия му път. Но онова, което наистина ще отприщи таланта на Смирненски не е сивият град. А пътуванията извън него. Уви, все по болест.
Рилското село Радуил е мястото, където писателят търси изцеление от паратифа (остра инфекциозна болест, подобна на коремния тиф). Високо в Рила той на два пъти прекарва особено плодотворни лета. Между които се ражда и стихотворението
Жълтата гостенка
Макар и писано заради стачка на тютюневи работници, той се превръща в зловеща прокоба. Защото туберкулозата не подминава и автора. Малко преди да му бъде открита, Смирненски ще пътува за последно надалеч. Заминава да работи в горското стопанство на Чамкория. Завръща се от там с вдъхновение и пише Зимни вечери, сатирата На гости у дявола и още, и още…
Последното му пътуване е до Горна баня. Бедният Христо няма средства да изпълнява лекарските препоръки за чист въздух, силна храна и пълно спокойствие. Налага се родителите му да наемат слънчева стая в Горна баня, където Смирненски посреща много посетители и продължава да пише.
Месец, преди да се отправи на задгробното си пътешествие, ще публикува последната си и най-зряла сатира – Приказка за стълбата. А когато настъпва заветният ден,
ще поиска лист, за да пише
“Това си остава последното негово желание”, ще си спомни после сестрата на поета.
Семейният им дом на ул. Овче поле 116 в София, където Смирненски живее от 1916 до 1923 г., ще бъде превърнат в паметник на културата от национално значение 30-ина години по-късно. За да бъде изоставен и накрая затворен за посетители.
Днес, 13 години след като рушащата се къща музей на Смирненски бе обявена за опасна, гледаме към нея с надежда. Реставрацията ѝ, за която през 2016 г. бяха заделени средства, се очаква да приключи догодина. Когато се навършват 120 години от рождението на писателя.
Дали тогава и това бъдеще време ще се превърне в минало свършено? За да има къде да ни покани Смирненски, този вечен юноша, на по чашка абсент. Или домакин ще е отново Дяволът? Предстои да разберем…
