Тръгна нагоре по каменните стълби както всеки път. Гледаше в краката си и почти заби нос във вратата. Сепна се. Винаги беше влизал направо, като у дома си – без да почука, без да викне, без да попита дали може. Винаги можеше. Този път пред него с цялата си величествена скромност се изправи врата. Изглеждаше набързо скована от стари дъски – само да я бутнеш, ще падне. Ръждива ключалка, стара желязна халка… Но нов гвоздей. На него висеше табелка Затворено.
Огледа се. Не беше сбъркал – същото място, на което от толкова време намираше спасение. Където бягаше дори от себе си. Където срещаше утеха, разбиране, подкрепа, спокойствие. Където се губеше в Тишина… Всичко хубаво, за което можеше да се сети. Не бе му хрумвало, че
някога ще го намери затворено
Дори не знаеше, че има врата.
Опита се да отвори, но безуспешно. Паянтовата портичка не поддаде. Чуваше се песен. Надникна през цепнатините. Подвикна, но нищо. Вратата остана затворена.
Връхлетяха го гняв и паника. Беше като зависим в абстиненция. Какво да прави сега? Защо точно днес, когато най-много има нужда да се скрие. Когато има нужда да усети онази мекота, която го караше да се забравя и да забравя. Когато всички други врати също бяха затворени. Не беше честно!
“Къде ще избягаш сега” – чу собствения си глас.
“Къде ще се скриеш? Как ще измамиш съдбата? Толкова пъти бягаш от нея. Какво ще правиш сега?”
Вътрешното му Аз се заяждаше неуместно.
Седна на стълбите. Все още чуваше музиката вътре. Щеше да чака, да настоява мълчаливо и намусено за своето – ако ще да остане тук цял ден и цяла нощ. Искаше
Тишина, която лекува всички болки
Искаше си кафето, което пиеха в споделено мълчание. Искаше всичко, което беше убеден, че му се полага.
Седя дълго, забил поглед във върховете на обувките си. Музиката отвътре постепенно заглъхна. Слънцето тръгна за кратката си вечерна среща с луната. Вратата изскърца. Обърна се, Тишина стоеше в рамката. Скочи към нея, но тя го спря с жест.
“Има избори, които трябва да направиш сам и решения, които очакват единствено и само теб – без подсказки и без готови отговори. За тях трябва да си поговориш честно със себе си и, колкото и да те е страх, да бъдеш открит и откровен. Сам за себе си – без съчувствие, без разбиране и без подкрепа. Затова днес тук е затворено за теб. Аз няма да ти помогна. Нямаш нужда от мен, а от твоята собствена тишина.”
В погледа му се смесиха недоволство, отчаяние и молба.
Разбра го
“Въпросът “Какво да правя” очаква отговор от теб. “Как да го направя” – също. Отговорността ще носиш пак ти – за да можеш да виниш само себе си за последствията. Не трябва да ти е лесно. Не трябва да ти е удобно. Комфортът, пък дори и само външен, те прави пасивен, притъпява сетивата ти и отвлича вниманието ти от същественото. А то, в крайна сметка, очаква теб. Иди си, няма да отключа вратата.”
Това го срази. Гласът в него го сепна:
“Така става, като се правиш, че всичко е наред!”
Седна отново на стълбите. Тишина му беше обърнала гръб и се беше прибрала, наоколо нямаше никого, но чувстваше вперените в него погледи. Мълчаха и чакаха да реши. Сам.