Датата 22 септември е една от най-значимите в новата българска история. Именно на този ден, през 1908 г., българският княз Фердинанд прочита прочутия си манифест. С него обявява независимостта на страната ни, а себе си – за цар на българите. След над 500 години, България отново е суверенна държава, която може да поеме по своя път напред…
Това е обичайната, прозаична формула за представяне на нещата. Необременена от османския сюзеренитет, България най-после може да преследва своите цели. Чудесно, но в действителност нещата стоят по съвсем друг начин. Тази дата реално никога
не е била особено специална за нас българите
Във всеки случай не и колкото 24-ти май, 3-ти март или 6-и септември. Причината за това се корени във факта, че българският народ е свикнал да възприема понятията свобода и независимост като равнозначни. За нас независимостта и освобождението от османско владичество са исторически синоними. Малцина се замислят за разликата между България от 1878 г. и България от 1908 г. Няма и как да бъде по друг начин, поради простата причина, че самите ни предци, живели в края на 19-и век, са възприемали османския сюзеренитет над България като една дипломатическа формалност.
Нима може народ, опълчил се на Русия през 1882-84 г., постигнал сам своето Съединение през 1885 г. и избрал си свой собствен владетел през 1886 г., да смята себе си за нещо по-малко от независим? За тогавашното ни общество обаче фактическата независимост е процес, който може да почака по-добри дни. Свидетелства за това са дипломацията от
времето на Стамболов и Стоилов
активната икономическа политика и сключването на редица заеми между България и страни като Франция и Германия. А какво по-ясно доказателство от факта, че Съединението е обявено 7 години след Освобождението, а въпросът с независимостта е уреден три десетилетия, след като подписите изсъхват под Берлинския договор?
Трайно наложеното възприемане на независимостта като формалност обаче, не отразява реалното значение на този наистина значим успех на българския народ. А той е постигнат с търпелива и премерена дипломация. Затънали в доста клишета, свързани с историята ни, често не си даваме сметка за значението на определени политически процеси и събития, които коренно променят историята на народа ни.
В действителност, независимостта е третият и последен етап от превръщането на България в пълноценна и равноправна държава. Процес, протекъл поетапно в рамките на три десетилетия.
Статутът на Княжеството
е далеч по-ограничаващ, отколкото мнозина от нас си дават сметка. Сделките и договорите с останалите държави остават твърде несигурни. Васалната позиция на София пък отваря възможности за политически натиск както от страна на Османската империя, така и от гледна точка на останалите Велики сили. Нека не забравяме, че след 1886 г. България поема част от османския външен дълг, който преди това се е полагал на Източна Румелия.
От регионална гледна точка нещата също са особени. Прочутият балкански манталитет диктува, че Сърбия, Румъния и Гърция възприемат България като по-ниска категория страна. Това е така, тъй като те са суверенни кралства. А Княжеството остава подвластно на Високата порта. Това означава, че България няма как да постигне пробив по сформиране на анти-османска коалиция, без преди това да е добила пълна самостоятелност. Тя първо трябва да застане на равни нога със своите регионални партньори.
Всички тези съображения налагат София да търси изход от дипломатическата задънена улица, в която се намира. След Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) става болезнено ясно, че България трябва да търси скорошно и категорично разрешаване на своя национален въпрос. В противен случай рискува Македония и Тракия да бъдат обезбългарени и просмукани със разрастващата се сръбска и гръцка пропаганда. Сложната обстановка на Балканите, свързана с активната намеса на Австро-Унгария и Русия и задълбочаването на Критската криза и Босненския въпрос, налагат
Княжеството да води премерена и търпелива политика
Руската позиция рязко отслабва през 1905 г., когато империята губи войната с Япония. Това дава шанс на Виена да активизира своята твърде опитна и подмолна дипломация, която бързо се разгръща на Балканите. В Белград Австро-Унгария тласка сърбите към експанзия в Македония. В същото време в София Двуединната империя търси начин да откъсне България от руската сфера на влияние и да я използва за своите собствени регионални цели.
За нас по това време процесът на придобиване на независимост е водещ исторически фокус. Но на Балканите през 1908 г. има друго много по-важно за Великите сили събитие. Изтичането на австро-унгарския мандат върху Босна и Херцеговина. Австро-Унгария окупира Босна и Херцеговина през 1878 г. за срок от 30 години, като двете области номинално остават част от Османската империя, но минават под фактическата администрация на Виена.
За този период Хабсбургите инвестират огромни ресурси в развитие на инфраструктурата и икономиката и в приобщаването на местното население чрез принципна религиозна толерантност и насърчаване на заселването на германо-езично население.
От гледна точка на Виена, към 1908 г. Босна и Херцеговина са интегрирани в Австро-Унгария. Идеята за тяхното връщане под юрисдикцията на Истанбул е меко казано неприемлива. От друга страна, анексирането на двете балкански провинции ще е пряко нарушение на Берлинския договор, зад който Виена така ревностно застава три десетилетия по-рано. Единственият начин да се заобиколи ситуацията е да се намери някой, който да пристъпи ограниченията на договора преди Австро-Унгария.
Идеалният кандидат е България
Тове е единствената държава, която вече е нарушавала Берлинския мир през 1885 г.
Ситуацията се допълва и от извършения в Истанбул държавен преврат на младотурците. Те провъзгласяват Османската империя за конституционна монархия. Целта е да се проведат спешни реформи, които да създадат една нова, османска национална идентичност, която да е над-етническа и да се изразява в изповядване на Исляма. Така в Османската империя се създава среда за трансформиране на разнообразния етнически състав в мултичетническа мюсюлманска нация.
Именно този процес е сред основните основания на България за по-бързо създаване на антиосманска коалиция на Балканите. Същевременно Русия и Австро-Унгария постигат договорка и за бъдещо преразпределение на османското териториално наследство. Петербург се съгласява на анексирането на Босна и Херцеговина, в замяна на което Виена е готова да подкрепи руските претенции в Кавказ и Армения. Постигната е договорка и със София.
България трябва да обяви независимостта си
а Австро-Унгария да провъзгласи анексирането на Босна и Херцеговина ден по-късно. Това фактически се случва на 22 септември 1908 г. В църквата Св. 40 мъченици в Търново княз Фердинанд прочита манифеста за обявяване на независимостта.
Ден по-късно Австро-Унгария обявява анексирането на Босна и Херцеговина, а останалите Велики Сили са поставени пред свършен факт. София и Истанбул обявяват готовност за мобилизация на своите армии. Верни на своята спогодба с Виена, руснаците се заемат да уредят по дипломатически път спора между двете страни. В крайна сметка през 1909 г. въпросът е решен с поредица от три спогодби – руско-турска, турско-българска и българо-руска.
Съгласно тяхното съдържание, България се задължава да заплати правата върху телеграфите, фаровете и санитарната служба на своя територия, които са строени от Османската империя. Страната ни също така дължи компенсация на Австро-Унгария и Германия за национализирането на железницата Белово-Одрин в българския участък.
Договорката с Истанбул
е постигната с посредничеството на Русия. Петербург се задължава да редуцира османския дълг към Русия с исканите от Истанбул компенсации в размер на 430 млн. франка. В замяна на това България трябва да изплати на Северната империя 82 млн. франка при лихва от 4.75% за срок от 75 години. Това е и сумата, която България е предложила да заплати на Османската империя като обезщетение по време на преговорите през зимата на 1908 г.
На първо време руската оферта изглежда като мечешка услуга. Но не бива да се забравя, че именно руският дипломатически натиск спомага за уреждането на сериозните османски финансови претенции. Те се дължат на факта, че между 1878 и 1908 г. България не е изплатила нито лев по своите васални задължения, нито по вноските, дължими от Източна Румелия на Високата порта.
Що се отнася до дълга към Русия, България изплаща едва 1 милион златни франка от него. Между 1911 и 1914 г. Петербург нарочно не притиска София за плащания, тъй като води активна дипломатическа борба за задържане на България в сферата на Антантата посредством Балканския съюз. След това, през 1915 г., България влиза в Първата световна война и прекратява всякакви плащания към Русия и нейните съюзници.
През 1918 г. Русия фактически е ликвидирана
от СССР. През 20-те години на 20-и век СССР повдига въпроса за дължимите суми. Това са 81 млн. франка плюс лихвите за периода след 1911 г. Отговорът на София е категоричен. След като СССР отказва да изплаща старите дългове на Русия, обявявайки ги за задължения на изчезнала държава, следователно, България също не дължи нищо на Москва, тъй като СССР не е Русия.
Окончателно независимостта на България е призната в началото на април 1909 г. София получава нужната дипломатическа свобода, за да разгърне своята визия за национално единение. В мига на най-голям триумф е засято и семето на раздора. Сърбия няма да забрави, че България е помогнала на Австро-Унгария да анексира Босна и Херцеговина. Отровните плодове ще покълнат четири години по-късно.
