Има нещо у тези деца, което вдъхновява, прави те горд и кара сърцето ти да трепти радостно. Нищо, че не са твои родни наследници. Но са българчета – талантливи, упорити и ученолюбиви. И тук идва големият шок – това са деца, които никога през живота си не са стъпвали в училище.
Да, точно така. Те не са сядали на учебен чин, не са носили вкъщи бележник, не са излизали във ваканция, защото учат в къщите си. За мнозина от вас това може би звучи скандално, невъзможно и дори немислимо… Но срещите ми с
няколко такива българчета
и родителите им, ме накараха да се замисля за смисъла на образованието, което съм получила. Както и да си дам сметка колко много време и усилия съм загубила самата аз в ученическите си години, пълнейки главата си със зазубрени формулировки и излишна информация, която съм забравила максимум година по-късно.
Защото колкото и да са добри учителите и уредени училищата, в които пращаме децата си, ако вкъщи не получават вниманието ни, ако все не ни стига времето за тях, ако даваме погрешен пример… те ще се провалят. Не само като ученици, а и като хора.
Затова реших да ви запозная с няколко домашни ученици и тяхното разбиране за живота. Три българчета, които знаят, че учението не е оценка, а отговорност. За тях учението все още е ценност, но то е и увереност, опит и мъдрост. Тези деца учат не по задължение, а от необходимост. Те са любопитни към света,
жадни за знания, упорити и постоянни
Знаят, че да препишеш, не е начин да успееш. А само да излъжеш – себе си. Че да наизустиш урок, който ще забравиш след седмица, е загуба на време и енергия. Тези българчета, които никога не са стъпвали в училище, не се радват на ваканцията. Защото нямат нужда от такава и защото вярват, че човек се учи не само докато е в класната стая. Човек, убедени са те, се учи по всяко време, във всяка ситуация, цял живот, с хора на различна възраст. Учи се когато прави избор сам и когато овладява умението да използва разумно дадената му свобода.
Прочетете още… Докога ще зубрим теми за старт на живота?
За тези деца ученето е и труд, който ще се отплати пребогато, а не просто книжен бележник с отлични оценки, който няма да има никаква стойност след години. На тези българчета не е необходимо да се обещава шестица по физическо, защото спортът не е част от учебната им програма – той е част от ежедневието им.
Те знаят, че могат да научат много неща не само от книгите, но и от разговорите, от работата вкъщи, от грижите за по-малкото братче или за децата от спортния клуб.
Тези млади хора растат уверени
че могат, защото искат да знаят, защото мислят извън рамката, трудят се и са наясно, че не оценките, а здравата работа е ключът към успеха.
Нямам търпение съвсем скоро да ви запозная с трима от тях – Виктория, Теодора и Божидар. Българчета, които с фантастичните си постижения в областта на спорта, науката и изкуството са гордост за страната ни. Нищо, че никога не са стъпвали в училище. Или пък може би именно поради тази причина.