Сладка моя, спиш отдавна – тихо и сгушено в прегръдката на Морфей. Така ми се иска и аз да мога да затворя очи и да потъна в същата невинна безплътност, но сънят не идва този път. И този път…
Мислите подскачат от клон на клон. Сърцето удря в неравноделен ритъм. Всички други жизнени процеси спират, за да наблюдават вътрешния хаос, а той е наистина впечатляваща гледка. Истеризирам, докато упорито се опитвам да го подредя или евентуално успокоя, но заспиването отново се оказва
мисия невъзможна
Отчаяно се нуждая от вътрешен ред. Иначе резултатът е непредсказуем, но със сигурност плашещ.
“Мамо, искам да ти кажа нещо важно – каквото и да става и колкото и да ми е трудно, ще бъда силна и няма да се предавам. Дори когато станеш звездичка и вече не си до мен.”
Един от онези моменти, в които стоиш със зяпнала уста в средата на тротоара, не вярваш на ушите си и рязко започваш да се чудиш дали бъркаш или не с примера и възпитанието. Самообвинението, разбира се, не чака покана. После си даваш сметка, че този пример е единственият възможен, който можеш да дадеш. Защото единственото, което можеш да направиш в този живот с твоя живот, е да бъдеш силен и да не се предаваш. Дори понякога това да е само привидно.
Знаеш ли, сладка моя
Случва се, когато заспиш вечер, да преставам да съм силна и от време на време да се предавам. Страхувам се, отказвам се, случва се да не мога да заспя и да не знам как да се успокоя. Както тази вечер например. Умът и сърцето не ми дават покой, мислите и емоциите се блъскат в безсмислена изтощаваща игра, клепачите ми тежат, но отказват да се долепят.
В такива нощи ставам от леглото, взимам възглавницата и завивката си и тихо идвам при теб – както правиш ти, когато сънуваш нещо страшно. Сгушвам се, взимам внимателно пухкавата ти и мека, топла като кифличка ръчичка и си открадвам сила и спокойствие от теб. Слушам те, сладка моя, как дишаш и как скимтиш. В надничащата през прозореца
светлина от уличната лампа
се взирам, за да видя как помръдваш устнички, докато сънуваш, и се пречиствам. Ароматът на невинна сладост, който се носи от теб, някак успява да прогони всичко, което ме гнети, и най-сетне, дълго след полунощ, намирам покой, отпускам се и успявам да заспя.
Събуждам се по тъмно и на пръсти се връщам в моето легло, за да довърша прекъснатия сън. След това никога не мога да си го спомня. Няколко часа по-късно ти се вмъкваш под завивката до мен, притискаш се и си взимаш обратно силата и топлината. Дала си ми ги
само назаем
Но на мен и това ми е достатъчно, защото вече съм се отказала да се отказвам, да се страхувам и да се предавам и посрещам утрото със закърпен и шиниран устрем и ново можене.
Не заради теб. Не! Не за да се правя на това, което не съм, и да доказвам невъзможното, а заради мен и заради това, което съм. Това е единственият пример, който мога да ти дам – да бъдеш силна и да не се предаваш. Е, може би понякога, за кратко. И само нощем.
