Замисляли ли сте се някога за съставката, която прави един роман специален? Това, което ви кара да го приемете като свой… Да го почувствате, да ви се иска да го обсъждате? Да се хвърлите в сюжета като в свой собствен живот? Дали е идеята? Историята? Героите? Или начинът, по който са сплетени, нарисувани думите? А може би притегателни са смелият подход, нестандартните решения, обратите и увлекателното разказване? Широтата и размахът на цялото или дребните детайли, алюзии, недоизказаното, което чака да бъде открито, разгадано, почувствано… Това са само част от нещата, с които ще се сблъскате при среща с романа Отлъчване на Николай Терзийски.
Да пуснеш на българския книжен пазар дебютен роман от непознат автор с обем от 500 страници, безспорно е смело начинание. Да, Отлъчване е първата издадена книга на Терзийски, но след като прочита романа, издателката Божана Апостолова от Жанет-45 не само решава да го издаде, но и споделя мнение, че авторът ще се превърне в едно от най-големите имена в българската литература.
Още с първоначалното
разгръщане на Отлъчване
правят впечатление мащабността на литературното начинание и нестандартният подход. Романът започва с история за забравен лаптоп с емпетройки, след което дръзко повежда читателя из “неизбродимата планина в безкрайната нощ под звездите”, подарява му звън на чародейни чанове и опасния блясък на една златна розета. Пътешествието на читателя стартира със седма глава, след която идват пета, трета, първа…
Терзийски разказва сладкодумно и се чувства комфортно в богатството на езика,
смело посяга към диалектни и забравени думи
Историята отива назад и назад, читателят потъва и се губи в лабиринт от истории, които приема като свои и изживява заедно с героите… Навлезе ли човек в Отлъчване, не му се иска да търси нишката на Ариадна, защото се влюбва в лабиринта и не желае да го напусне.
Времето се разтяга и свива, размиват се границите между реалистично и приказно, история и митология, логика и магия, а едновременно с това разказването на героите звучи близко и автентично – сякаш е записвано с диктофон. Осемте части на романа са едновременно близки и далечни, те преливат една в друга, допълват се, отричат се, създават загадки и предизвикват читателя да ги разкрие.
Въвлечени в историята на Отлъчване, 500 страници по-късно ние решаваме да я допишем, дорисуваме, променим, но не на страниците на книгата, а на белия лист на собственото си бъдеще… дали си сметка, че всеки от нас е отломък от нещо невъобразимо голямо…
Днес в Lifebites.bg представяме някои емблематични откъси от Отлъчване:
“Осъзнал Златан, че лежи в постеля, но не негова. В къща, дето не е негова. В село, дето не е негово. Но светът, той бил негов и само негов, докато го гледали тия очи.”
“Верига е миналото, държи те и те дърпа назад. Оковава. А ако я скъсаш, започваш да падаш в пропаст, не можеш вече да откриеш кой си.”
“Тогаз утрините не са били като сега, светът бил по-млад и даже слънцето светело с повече любопитство.”
“Колко тежи един слънчев лъч? Само един-единствен. Какъв е цветът му и има ли цвят? Какъв е мирисът му и има ли мирис? Как се усеща този лъч от тялото ни, от клепачите, затворени от могъщата му сила? Как го допускаме у себе си, вътре, в душата си? Може ли да ни промени, да ни даде сила, да ни зарази с щастие? Може ли да промени и целия свят около нас? Може ли да разсече планинско езеро?”
“Топло домашно огнище или пламък от ада? Има ли мъж на земята, който може да направи разграничение между тях, ако ги зърне в очите на красива жена?”
“Ей такива момичета преобръщат историята, за тях войни се водят, звездите пътуват милиони години, за да се окъпят в нежното лице, да докоснат, па макар и за миг, прелестния кръшен стан, по-съвършен от природата, небето и земята.”
“Какви решения ни пущат да се носим в потока на съдбата? Малко побутване, импулс лекичък, желание да вкусим глътка лудост, или залче обич, или зрънце приключение, или капчица щастие… или пък океан от мъка да удави диханието ни в челичените си обятия…”
“Нима реката сама избира откъде да премине? Изворът потича от високия планински връх и тръгва надолу, по пътя на гравитацията, заобикаля всички препятствия, потокът на съдбата се слива с още много потоци и ручеи, спуска се като водопад над скали и безспирно дълбае земната твърд, но тя е непробиваема, тръгва неохотно и бавно нанякъде, намира пролуки през цели планини, дълбае подземни пещери, разлива се по долини, превръща се в широка река, разлата река…, в която плуват риби, къпят се хора, пият животни, напояват се градини, но водата остава и продължава напред по пътя си, бавно и спокойно, дълбае, танцува, трепти, по вечния път към морския бряг… към океана…”
“След няколко часа или деня, или месеца, щото тогаз времето било много по-гъвкаво отсега и се разтягало и свивало както си иска, бабата разправила Златану за тишината.”
“Но докато планината ме омагьосва, докато песента на птиците ме омайва, докато пространството се свива до далечно звездно блещукане, а времето се събира в една единствена част от секундата, ние с майка ми вървим. Търсим онази малка прашинка в Космоса, но носим в себе си малката искрица на надеждата. “Риза неткаена е небесо, а под най-долната ѝ дипла обикалят звезди се, кандила са те…“
Обикалят. Търсят. Като нас двете с майка ми.”
“И пак се запитахме – възможно ли е?
Възможно ли е съдбата да ни оплита в нишките си, както паяк плете паяжината си?
Възможно ли е да помним толкова малко, че да не знаем какъв е човекът, когото срещаме на улицата?”
“Както съм казвала и по-рано, много губим от това, че не вярваме в чудесата. Мъдрите вярват в чудесата, но разумните ги отхвърлят. Затова винаги съм ти казвала да си мъдра, а не разумна.”
“Какво друго мога да си мисля, освен че нищо – нито решенията ни, нито любовта ни, нито живота ни, подлежи на прост и лесен отговор. Че Бог има свой план. Че Вселената е една загадка и колкото и да се взираме в звездното небе и да пращаме хора в Космоса, няма да можем я разберем, дори и една малка частичка от нея… Кои сме ние и накъде отиваме? Кой може да отговори?”
