Винг чун възниква като система за самоотбрана. Това е бойно изкуство, основаващо се на принципи, а не на закостенели техники, правила. В това е ключът към неговата ефективност, защото нападателите към правила не се придържат. За да го овладеете до степен, че да можете да го прилагате, ще са ви нужни около година и половина труд и пот в залата.
Затова пък придобитите знания не само ще ви внушат увереност, прибирайки се в късна доба, но и ще ви направят по-ефективни в решаването на ежедневните ви задачи. Защото
винг чун не е само бойни техники
Но и тактика, и философия. Определяното като най-краткия път за постигането на вътрешна свобода бойно изкуство се заражда в Китай преди около 250 години. Един от най-ярките му представители с особен принос в развитието на стила е големият майстор Ип Ман (1893 г. – 1972 г.).
Във винг чун и до ден днешен е запазена традиционната фамилиарна йерархия. Практикуващите го се обръщат един към друг с китайски думи, като например “сифу”, което означава “баща-учител”, “сигунг” – “дядо-учител”, “сихинг” – “по-голям брат”, “сиджей” – “по-голяма сестра”.
“Този стил бойно изкуство се е разпространявал в среди, които са били революционно настроени срещу династията. Винг чун майсторите са се прикривали, като са се придвижвали в Китайската империя с пътуващи артисти. Затова в повечето случаи самите те са били и артисти”
– разказва популярният в спортните среди в България сифу Йосиф Хедер. Lifebites.bg се срещна с него, за да научи повече за това толкова интересно и различно бойно изкуство, наречено… всъщност в интернет ще го открием изписано по най-различни начини – винг чун, уинг чун, винг тсун…
Така спонтанно възниква първият ми въпрос към сифу Йосиф Хедер:
Как е по-правилно да наречем този стил и откъде идва причудливото му име?
Всичко тръгва оттам, че след смъртта на Ип Ман всеки от неговите ученици поема по свой път, а за да се различава от другите, кръщава школата си по някакъв друг начин, играят с името. Но по-интересно е друго. Ип Ман, последният голям майстор, прави нещо нетипично за стила – отваря го. Преди това винг чун се разпространява много елитарно, сред определен кръг хора. Препоръчвам да се гледа филмът The Grandmaster.
Той е интересен не толкова с бойните сцени, колкото да се усети животът във винг чун. Ип Ман напуска своя роден град – комунистически Фат Шан в Китай и се озовава в Хонконг. Във Фат Шан той е бил аристократ, на когото не се е налагало да работи. Но в Хонконг е никой, няма и професия. Започва да
преподава винг чун за пари
Според традицията във винг чун ученикът се отплащал на сифуто си с дарове с равностойността на жилище. Ип Ман осъзнава, че в Хонконг не може да очаква такова нещо. Мисли какво да направи и решава да отвори стила. Започват да идват всякакви ученици – готвачи, перачи… Стилът стига до масите. Един от най-известните ученици на големия майстор е Брус Лий.
Снимка: Unknown – 搜房网电影人生, Public Domain, Link
След като Ип Ман умира, негови ученици от последната генерация искат да продължат делото му. Синовете му също предявяват претенции за наследство във винг чун (истината е, че майсторът е имал много конфуциански разбирания и не е преподавал на синовете си). Те дават някакво име на винг чун. Възникват системите на известните майстори Вонг Шун Люн и Люн Тинг. За мое щастие, аз попаднах на системата на д-р Люн Тинг. Той е ученик на затворената врата.
Какво означава “ученик на затворената врата”?
По традиция в Китай, за да бъде приет един ученик от своя сифу, се прави чаена церемония. На нея със специален ритуал ученикът приготвя чай на своя сифу. Ако сифуто пие от този чай, значи го приема като ученик. В един момент Ип Ман, разочарован от интригите между по-старите му ученици, казва, че повече няма да преподава. Затваря вратите на школата. Това пак е тяхна церемония.
По-късно, вече стар и болен, той приема един последен ученик – Люн Тинг. Довежда му го друг сифу, който го препоръчва като много талантлив. Ип Ман го приема. Люн Тинг е единственият ученик, обучен след като големият майстор затваря вратите на школата си.
Към винг чун често се насочват хора, минали през най-различни бойни изкуства. Каква е тръпката да се занимаваш точно с винг чун?
Аз също съм се занимавал с други бойни спортове и изкуства преди да попадна на винг чун – основно с борба, джудо, карате (шотокан). Попадайки на винг чун, първоначално бях разочарован, защото не ми хареса това, което видях. То е в разрез с филмовата представа за бойните изкуства. Не ми хареса на външен вид, но бях озадачен от ефективността на това некрасиво нещо.
В един момент разбрах, че по-ценното в бойното изкуство за мен е не да е красиво, а да е ефективно. Всеки, който започне да се занимава с бойни изкуства, става мислещ относно боя. Ставаш ли мислещ, ставаш и търсещ. Виждаш, че много от класическите стилове, пренесени в днешната действителност, са неефективни.
Защо се получава така?
Например, не е ефективно да тренираш без обувки, а да ходиш цял ден с обувки. В школата си много често провеждам занятия с цивилни дрехи, както ходим на улицата. Хората не се замислят, но повечето тренират китайски, японски и други бойни изкуства с дрехите на времето, когато те са били създавани и по начина, по който са ходели тогава.
Сега обаче ходим с обувки. Обувката променя усещането ни за контакт със земята, забавя ни, с нея трябва да свикнем. А в същото време подметката ни дава допълнителна сигурност, твърдост, трябва да можем да я използваме. Не е правилно да свързваме нещата само с външното. Трябва да пренесем и съдържанието.
Оръжие използвате ли във вашия стил?
Системата на обучение във винг чун минава през т. нар. невъоръжена фаза, след това се преминава към оръжията. В нашия стил учим най-късото и най-дългото оръжие. Най-дългото оръжие е дълга пръчка, а най-късото са два много къси меча. В момента, в който се научиш да боравиш с най-късото и с най-дългото оръжие, можеш да използваш и всичко, което е между тези размери. В цивилните ни дрехи оръжие може да бъде коланът ни, като оръжие могат да послужат и моите очила. Техните дръжки могат да бъдат много травмиращи например за очите и ушите на противника.
Използването на прътовете е свързано с историята на винг чун. В реален бой на улицата ще ни бъде трудно да намерим такъв прът…
Това е така и не е така. Ние няма да търсим такъв прът, но с него правим изометрични тренировки, с които изключително заздравяваме тялото си и ефектът върху невъоръжената ръка е неимоверен. Тренирането с двата къси меча много заздравява китките – нещо, което почти с нищо не може да бъде тренирано.
Случвало ли ви се е да използвате уменията си на улицата?
Да, за съжаление ми се е случвало, още когато бях ученик. Сега съм се научил да избягвам такива неща. Но ги избягвам офанзивно, като защитавам правото си. Първият етап на всяка схватка е вербален. Много е важно поведението ти спрямо агресора, твоята първа реакция да е адекватна, за да не влизаш в ролята на жертва. Насилниците не търсят равностоен партньор, те търсят жертви. Ако човек не се покаже уверен, много лесно бива припознат от тях като жертва.
Какво трябва да правим, за да не бъдем възприемани като жертви?
Когато човек е срещу групичка, най-умното, което може да направи, е да ползва краката си и да избяга. Срещу тълпа от хора е много трудно човек да реагира адекватно. Тези филми, как един застава между нападателите и се случват чудеса, трябва да бъдат забравени. Освен ако трябва да защитите някого. Ние тренираме и бой срещу повече хора, обучаваме нашите ученици на това, какво трябва да знаят, когато са сами. Имаме, например, едни тренировки Бой срещу трима.
Ако разсъждаваме трезво, ще осъзнаем, че тези трима имат проблем, защото имат една цел и всъщност вече автоматично са в конкуренция –
кой да удари тази една цел
Тази цел може по такъв начин да се позиционира и разиграва, че тримата по-скоро да си пречат, защото това най-често е една спонтанно възникнала група. Тук не говорим за спецчасти, които са тренирали как да работят заедно.
В такъв случай този, който е сам, може да има много шансове, ако знае какво да прави, как да се движи, как да противопоставя нападателите, не с цел да води дълги битки с тях, а да спечели време, за да намери удобна ситуация да избяга. Това, което аз уча хората ми, е не само на умения да удрят, да се защитават, но и да предвиждат от какво може да възникне ситуация, при която се стига до схватка, как могат да деескалират тази ситуация и когато не могат да я деескалират, поне да бъдат първи и да бъдат адекватни.
Наред с техническите умения, учите ли възпитаниците си на някаква философия?
По време на семинари имаме практическа и теоретична част. В теорията ги занимаваме с философията, която е залегнала в бойния стил. Това е на първо място будизмът. Само че ние имаме много практичен прочит на тази философия. Будизмът е важен за нас, за да ни научи да преодоляваме трудностите и да знаем какво правим. Имаме една поговорка –
“Ако ти се диша – дишай, ако ти се сяда – сядай, ако ти се тръгва – тръгвай, ако се биеш – бий се.”
Т.е. будизмът е пречупен за нашите цели. Всичко хубаво минава през мъките, като целта на тренировката е да станем по-бързи, по-добри. Трябва да минем през тази пот, която изисква тренировката.
Конфуцианството дава йерархията в нашето бойно изкуство. Имаме уважение отдолу нагоре и отгоре надолу към хората. Самите техники на винг чун са демонстрация на даоизма: “Срещу твърдото с меко, срещу мекото с твърдо”.
Как да разбираме това?
Когато срещу теб има физически по-силен противник, няма смисъл да мериш сила с него. Просто не трябва да му даваш опорни точки, за да си използва силата. Когато ти си по-силният, трябва да ползваш тази сила. Пак казвам, ние гледаме много практично на философиите. В никакъв случай не ги пренебрегваме, но и те не са ни самоцел. Хората на първо място трябва да се научат бързо и ефективно да се самоотбраняват.
Аз не харесвам ученици, които са агресори. В преподаването на бойно изкуство има нещо много интимно. Приемайки един човек за свой ученик, ние го въоръжаваме. Не е все едно кого въоръжаваме. Видим ли, че някой се проявява по особен начин, пробваме да говорим с него и следим дали бойното изкуство му влияе положително.
Хубавото е, че този тип хора, които обичат да доминират, да са агресори и биха ползвали наученото за лошо, нямат воля да тренират, защото тренировката минава и през това,
да бъдеш побеждаван
А характерът, особено при момчетата, мъжете, се проявява, когато са в губеща ситуация. Сложно е да приемаш пораженията. Всеки се справя със загубата по своему. Но всеки трябва да мине през това, защото истински победител може да бъде само някой, който е губил.
Един въпрос встрани от винг чуна. Вие сте с немско гражданство. Въпреки това предпочетохте да живеете в България. Защо?
Живял съм в Германия 12 години. Обичам тази страна по свой начин, тя ми е дала много. Там съм бил ученик и студент, работил съм. Но мечтата ми никога не е била да остана там. Мечтаех да се върна в България и да работя за немска фирма и това се случи. В момента със сестра ми имаме консултантска фирма и работим изцяло с чужденци.
Аз съм си дал сметка, че тук мога да живея по начина, по който искам. Не гоня вятърни мелници. Повечето хора, които заминават и се радват на някакви моментни сигурности, оставят в България мечтите си.
Какво според Вас трябва да се промени, за да не заминават толкова много млади и образовани хора?
Това е един процес, който трябва да се случи от долу нагоре и от горе надолу. Всеки трябва да започне да оправя своето, без да мисли, че някой му е виновен. Аз това правя и то дава резултати. Замислям се над това, какво искам и как да го направя сам. А когато и съседът ми го направи, вече имаме чиста улица.
