Нямам всичко. В тази хладна октомврийска вечер имам само бял дървен стол, вълнено одеяло в зелено и оранжево и един балкон. Той всъщност не е точно мой, ползвам го временно от няколко години. Сухото небе е толкова стиснато, че няма да ми подари падаща звезда. Но имам мечти, много – ще му ги закача да го огряват. Мога! Мога да мечтая и мога да платя цената на мечтите си.
Те не идват на опашката на някоя гаснеща в среднощното августовско небе персеида, а зреят бавно и сигурно и всяка от тях ме кара да се чувствам като звезда, която изгрява за първи път. Кара ме да вървя нагоре. О, не! Не са безплатни. Безплатно е да мечтаеш, сбъдването е скъпо. Защото плащаш със себе си и се взираш с очакване в себе си. Но аз мога и се имам цялата, за да платя.
Не искам всичко, за да не спра. За да продължа, за да има за какво да живея. За да имам смисъл.
Не е страшно да не можеш да сбъднеш мечтите си
страшно е, когато вече нямаш за какво да мечтаеш. Тогава животът губи смисъл. А без смисъл – за какво си на тази земя! Какво преследваш, щом не преследваш мечтите си? Към какво се стремиш, щом имаш всичко? Как растеш, щом няма какво да те движи напред?
Нямам всичко. Освен онова, към което съм се запътила и тепърва ще се запътвам, и целия устрем на света да го случа. Моят звезден простор е безкраен, както и жаждата за повече – от мен за мен. След всяко сбъдване идва ново желание.
А ти, който плати дори с непокълналите си още мечти, за да имаш всичко, какво имаш всъщност? Имаш ли за какво да живееш? Имаш ли смисъл да бъдеш тук? Има ли смисъл от теб?
Има ли те теб?
Нямаш мечта, която съществото ти търпеливо и настойчиво да обвива в седеф, докато я превърнеш в перла. Нямаш тази вечер, нямаш това небе. На него няма звезда за теб. Ако сега някоя от тях се понесе към земята, изпълнена с щедростта да те направи щастлив, ще е паднала напразно, защото нямаш какво да ú пожелаеш. И дори да имаш, няма да можеш да го платиш, защото нямаш себе си.
Много сълзи са изплакани по сбъднати мечти. Сега знаеш, че не е просто красива мисъл. Знаеш, че нищо не е веднъж завинаги – получаваш го или го постигаш и след това започваш да живееш. Сега знаеш, че живееш, докато постигаш, и живееш, за да постигаш. Защото животът е непрестанно пристигане, без крайна гара. На крайната гара те очаква единствено краят. След нея няма нищо.
Сега, когато имаш всичко и стигна крайната гара, какво ще правиш? Накъде ще продължиш? За какво ще мечтаеш, след като нямаш какво да сбъдваш? За какво ще живееш? Не ми отговаряй. Лека нощ!
