За всичко днес са виновни новите технологии! Интернет, телефони, таблети, компютри, конзоли, агресивни игри и какво ли още не. Децата сякаш стават са все по-“глупави” и знаят все по-малко за истинския живот. А на всичкото отгоре от само себе си възприемат компютърните технологии и на 5 вече са по-големи спецове от родителите си… А замисляли ли сте се дали тези мисли са истина или са само митове за децата в интернет?
В интерес на истината, мнозина вярват в подобни тези. Каква обаче е в действителност връзката на децата на България днес с интернет и новите технологии и доколко последните са отговорни за влошеното качество на образование, за проблемите в дисциплината и всичко останало, което ни притеснява по отношение на подрастващите? Ами, ще се изненадате, но интернет и новите технологии не са ни виновни. Как така ли?
В първата част на разговора ни с Георги Апостолов, координатор на Центъра за безопасен Интернет говорихме за разминаването между образователната система, нуждите на децата и обстановката, в която растат, в която няма как (а и не е необходимо) да бъдат изолирани от интернет и новите технологии. Г-н Апостолов е координатор на Центъра за безопасен Интернет. За него определено може да се каже, че е от хората в България, които имат най-сериозен поглед върху темата за децата в интернет. В следващите редове Георги Апостолов обобщава пред Lifebites.bg кои са
водещите митове за децата в интернет:
Мит номер 1: |
Интернет е толкова вреден, колкото и печката. Ако сме научили детето да не пипа загретия котлон, колко е опасно? За интернет важи същото. Ние трябва да го научим как да ползва интернет, като се предпазва от рисковете в него. За частта колкото по-късно, толкова по-добре – както виждаме, възрастта на децата, когато влизат в интернет спада.
Ако ние съзнателно удържаме нашето дете и му забраняваме, то ще се изолира от останалите. Защото за децата интернет е и тема за разговор и социализация. Те обсъждат играта или какво са видели и т.н. Ако моето дете е там и всички говорят за нещо, за което то няма представа, то ще бъде маргинализирано. Родителят трябва да преценява според средата, в която е детето, степента на развитие на детето. И не изкуствено да забранява, а да се стреми детето да съответства на средата и да може да общува със своите връстници. Но разбира се през насочване и грубо казано през контрол какво детето прави.
Мит номер 2: |
Точно обратното. Компютърните игри с насилие позволяват на детето да разтовари фрустрацията, натрупаната негативна енергия, целия стрес, който то трупа ежедневно. Трупа го благодарение на неадекватната образователна система и това, че то е принудено цял ден да стои на едно място. Така акумулира огромна енергия, която няма как да изразходва и тя се превръща в стрес. Една игра с насилие му позволява да излее тази агресия срещу екрана, а не срещу реален обект.
Мит номер 3: |
Когато на детето сме му дали таблет в ръце на 4-5-годишна възраст, ние можем да сме сигурни, че още през първите 3 месеца то е попаднало на онлайн порнография.
Ние трябва да говорим с днешните деца на тема секс от момента, в който сме дали първото устройство с достъп до интернет. По подходящ за възрастта начин. Но най-важното е да им се каже, че това там не е реално. Това е инсценировка. Да бъдат подготвени и да не се шокират. Да му се каже на детето, че то може да попадне случайно на някакви сценки и да се опитаме да ги опишем възможно най-меко. „Може да видиш едни голи хора да правят нещо и т.н. Не се шокирай, това са сцени, които не са за деца и не е хубаво да ги гледаш. Но имай предвид, че това са изкуствено направени неща“.
Мит номер 4: |
Пълна глупост отново. Дигитално-медийните умения и грамотност са:
- критичното мислене;
- умението да намираш, оценяваш и извличаш информация;
- работа в екип;
- комуникация;
- идентичност, която е валидна еднакво и в дигиталното, и във физическото пространство.
Това са неща и умения, които детето не може да придобие само гледайки Ютюб, пишейки си във Вайбър и висейки във Фейсбук. Това са умения, които са от реалния живот и могат да се придобият само с реални взаимодействия.
Така че колкото и да е неграмотен родителят и да се притеснява, че изобщо не разбира какво прави детето с това устройство, щото то видиш ли е “технологичен бог”, да знае, че това, което детето прави, не му развива тези умения. Тях възрастният човек е придобил волю-неволю поради това, че живее във физическия свят. И трябва да помага на детето то да свързва екрана с реалния живот.
Това, което на детето му е нужно, е то да чувства, че родителят се интересува от неговия онлайн живот, защото за детето няма разграничение между двата – това е неговият живот е той е едно цяло. Но нещата са различни. Родителят трябва да влезе през виртуалната врата, за да има контакт с детето.
Единият от проблемите на скъсването на връзката между поколенията е, че децата и родителите вече не могат да общуват помежду си, защото нямат общ език.
Интернет е общият език
Общуването и на тези теми е изключително ценно, защото утре, когато детето попадне в рискова ситуация, то ще бъде склонно да сподели с родител. Всички случаи, когато сме успявали да предотвратим реално педофилско посегателство, са били на деца, които са решили да споделят с родител, че се е случило нещо неприятно. В същото време – имали сме случай, при който едно момиче беше тръгнало от снимка без сутиен, изнудването продължило и се стигнало до там да прави секс пред камера с две момчета едновременно. Чак тогава се беше стреснала.
Изключително важно е да общуваме с децата на тази тема. Изключително важно е образователната системата да се адаптира към нещата, от които децата имат необходимост.
Още митове за “страшния” интернет можете да намерите на страницата на Центъра за безопасен интернет