Ще споделя с вас една коледна история, която ме намери в един хамак на пустеещ плаж във Филипините, недалеч от Манила. Декември. Бях по средата на дълго пътешествие. Време, в което все още търсех себе си, опитвах се да дам разумно определение на живота си и това което правех със него.
Наближаваше Коледа – традиция на две хиляди години, която би трябвало да събира семейства и любими хора. Срещата обикновено e около трапезата, отрупана с лакомства и екзотични изкушения. Но Коледа е повече от това. Тя е
одухотворен времеви отрязък
който би трябвало да провокира осмисляне и оценяване на това, което имаме. Тя често ражда надежда, че понякога дори искрица, светеща далеко в небето, би могла да ни даде достатъчно светлина и ни накара да продължим напред. Колкото и да сме отчаяни по пътищата на студената декемврийска нощ.
Защото коледната история е за семейство без дом, търсещо подслон в трудно време. Мъж, който така силно и простичко обича една жена, че е приел чуждото дете в утробата ú. История, която провокира мисъл за различното и отхвърленото навън в студената нощ, за онези без огън и трапеза. Но такава, която дава топлина и вяра, когато те са най-нужни.
Унесен в приказната гледка на плажа в онзи слънчев ден на ранния декември, се зачетох в статия на доктор Корина Ада Таниу. Филипинска педиатърка, която беше разказала една своя коледна история в
книгата Пътеводител за Манила
Споделям я с вас, защото, потънали в удобство и заобиколени от щастливите лица на близки, понякога пропускаме най-важното. Да се замислим за празника, който празнуваме, за всичко, с което сме благословени и затова колко лесно е да загубим тези, които обичаме.
Коледна история из книгата Пътеводител за Манила
“Неда се пробуди в 4 сутринта, за да приготви закуска за четирите си деца, изпълнена с мисли за 5-годишния Жамиан. Мъжът ú Жожо вече бе потеглил по пътищата на предградията на Манила със своя траицикъл (мотор със закрит кош, използва се за евтино такси), за да заработи редовните си около 300 песос, с които го изплаща на местните лихвари.
Жамиан боледуваше вече два месеца, слабееше пред очите ú, треската и кашлицата му се усилваха постоянно. Сиропите, които му даваше, не помагаха. Беше го водила и до здравния пункт, в който му дадоха карбоцистеин. Но той също не помогна. Принуди се дори да го заведе и при месния шаман, който трябваше да свали проклятието му. Но и това не даде резултат, той линееше и линееше.
Преди три дни Неда забеляза, че Жамиан имаше проблеми с дишането и с Жожо решиха да се консултират с лекар. Най-близката болница беше частна. Само консултацията там струваше най-малко 500 песос, а тестовете и лечението бяха непосилни за тях.
Най-близката държавна болница беше в Манила
Пътешествието щеше да им струва 100 песос в едната посока, ако Жамиан седеше в ръцете и. Всичко на всичко тя имаше 500 песос, взети като по чудо от местния лихвар.
Във 6 сутринта вече бяха на път, а в 8 стояха на опашката в педиатрията. Стигайки до сестрата, само за да научат, че дневната квота от 60 пациента вече е достигната. Нена се молеше да ги включат в заветния списък, но сестрата безкомпромисно отговори:
– Съжалявам, но някои наши пациенти идват и от по-далечни места, елате, отново утре.
Нена подсмърчаше. Знаеше, че в джоба си вече има 400 песос, а до утре сутринта те ще са се стопили на 300. От тях 200 трябваше да отдели отново за път, освен ако не вземеше заем отново. Можеха да пренощуват в болницата, но трябваше да се нахранят, а и семейството ú щеше да се притеснява. Можеше да пробва със сестрата отново и отново…
В приемната забеляза забравена чанта. Първоначално си каза:
“Дано Бог ми прости”
Но бързо размисли. На телевизора вървяха новини. Сводката казваше, че всички сенатори, с изключение на четирима, ще получат коледна премия в размер на 1.6 млн. песос. В този момент в коридора се показа лекар и се загледа в Неда и сина ú, сви вежди и ги доближи.
– Госпожо, от колко дни синът ви има проблеми с дишането?
– Докторе, три дни вече.
– Други симптоми като кашлица например?
– Минаха вече два месеца, откакто кашлицата започна, а малкият вече слабее ли слабее. Изгуби почти половината си тегло, а има и треска.
Докторът прегледа Жамиан и повика сестрата с молба да донесе кислород. Тя обясни на Нана, че състоянието на синът ú е тежко и че ще го отведе в интензивното отделение. Нена се разплака, когато синът ú бе поставен на инвалидна количка с маска на лице.
– Докторе, како се случва със него?
– Нана, не можем да измерим налягането му. Дишането му е лошо. Трябва да му поставим помпа в гърдите, за да започне да диша нормално. Имаш ли възможност да купиш автоматичен респиратор? Иначе ще сме принудени да поставим ръчна помпа?
Само за да наеме машината ú бяха необходими 2 хил. песос. Трябваха пари и за антибиотиците, а тя беше останала с едва 400. Не можеше дори да се обади на Жожо, нямаше телефон. Докторът я отведе при социален работник, който ú помогна. След като се свърза с мъжа си, той обеща да донесе необходимите пари.
Жожо потърси брат си, които трябваше да мисли за собствените си три деца и успя да му даде само 500. Най-скъпата му вещ беше часовникът, за който можеше да вземе още 500. Но лихварят, който можеше да го купи, му даде 2 хиляди.
– Това е за сина ти. Ще ми ги върнеш когато се оправи.
Жожо знаеше че тази “щедрост” си имаше своята цена. Със 2500 песос в ръцете си той се отправи към болницата.
Докторите поставиха помпичка на Жамиан, докато един му помагаше да диша чрез пакет подаващ въздух. Направиха му кръвна картина и снимки. За кръвта в лабораторията Нана плати 400 песос. Бе похарчила всичко, което имаше. Трябваше да купи и лекарствата, а Жожо все още го нямаше. Та не знаеше, че без да ú кажат, докторите вече му бяха дали лекарства от други пациенти.
Обясниха ú, че синът ú има туберкулоза в напреднала фаза, както и пневмония, разпростряла се по цялото тяло. Главата ú беше пълна с въпроси какво може да направи. Но щеше да изчака Жожо, той щеше да ú каже кое е най-доброто, което можеха да направят. Но точно тогава настъпи суматохата около Жамиан.
Доктори и сестри за секунди заобградиха сина ú, викайки един на друг. Някой биеше с юмруци гърдите на малкото дете. Нана разбра, че сърцето на синът ú беше спряло.
Господи мой, детето ми!
– за първи път в живота си тя започна да се моли, надявайки се, че викове ú могат да бъдат чути от някого горе на небето.
След 30 минути всичко свърши. Седмица по-късно погребаха сина ú в градското гробище, заравяйки заедно с него всички мечти и надежди, които бяха таели за малкото момче.”
