Годината е 1902-ра. Месеци наред Михаил Врубел трескаво работи над картината си Низвергнатият демон. Почти не спи, за да я завърши за изложбата в Санкт Петербург, но все му се струва, че остава нещо недоизказано. Последни щрихи, насищащи картината с отчаяние, безнадеждност и затаена обида, Врубел нанася направо там, в изложбената зала, пред очите на публиката.
Но метаморфозите на Демона ще продължат и след това, макар не по волята на художника. При създаването на картината той бърза вдъхновен, нанася пласт след пласт маслените бои, без да чака да изсъхнат, влагата попива с вестници. Използва и бронзова боя за декорация, която придава сияние на образа, но то е за кратко. С времето боята потъмнява. Наблюдавайки промяната,
Михаил Врубел с ужас мисли
че демонът му показва истинското си лице. Но първообразът на демона не е ли самият той? След смъртта му мнозина смятат, че тази картина няма място в Третяковската галерия, защото времето ще я унищожи. Всъщност, при създаването на това етапно за творчеството на Врубел произведение, той вече страда от тежко психическо заболяване. Краят няма да дойде толкова бързо, но спускането към нищото вече е започнало. Често съдбата на гения върви ръка за ръка с трагизма. Врубел не е от щастливите изключения. А и ако беше така, би ли бил той това, което е?
Врубел, чиято фамилия подсказва за полска нишка в родословното дърво, навлиза в света на изкуството късно, но с огромен багаж и широк творчески размах. Преминава през монументалната стенопис, живописта, графиката, скулптурата, театралните декори и костюми.
Житейският му път започва на 17 март 1856 г. в град Омск, Русия, в семейството на военен юрист. Заради професията на бащата, те се местят от град в град в пределите на империята. През 1874 г. Михаил постъпва в юридическия факултет на Санктпетербургския университет. Завършва го блестящо през 1880 г.
Доброто му образование се допълва с
увлечението по философията и музиката
владее няколко езика, включително латински. Професията на юриста би му гарантирала финансова стабилност, но Врубел решава да осмисли живота си по друг начин. Записва се в Петербургската императорска художествена академия. Там учи в класа на педагога Павел Чистяков, обучил плеяда руски художници – Иля Репин, Василий Суриков, Виктор Васнецов, Валентин Серов.
От студентския период на художника специално внимание заслужава автопортретът му от 1882 г., който разголва пред нас душата на твореца.
Той с интерес изучава средновековното изкуство, мозайката. И неслучайно един ден картините му, изпълнени с енергични и едри щрихи, ще приличат на мозаечни платна. Михаил Врубел ще стане
първият руски художник
който ще се опита да съедини древната византийска традиция и модерната живопис. Ще бъде сред основоположниците на руския модернизъм.
Той така и не завършва художествената академия. Изгражда свой разпознаваем стил, но до голяма степен остава непонятен за публиката и дълго време е неизвестен художник. По повод критиките към творчеството му, Врубел казва:
“Вашето неверие в мен само ме кара да изпитвам повече увереност в себе си.”
През 1884 г. художникът заминава за Киев, където по препоръка на преподавателя си Чистяков помага при реставрацията на Кириловската църква от 12-ти век и на катедралата Свети Владимир. Този опит се оказва
добра школа за него
Когато говорим за творчеството на Врубел, трябва да отбележим, че самият акт на създаването на произведенията за него е много по-важен, отколкото крайният резултат. За това ни подсказва една любопитна история от киевския период.
Веднъж му възложили да нарисува картина с образа на Пресвета Богородица Оранта. Когато поръчката била готова, възложителят дошъл в ателието на художника и много харесал работата. Платил хонорара и казал, че на другия ден ще прати някого да вземе картината. След срещата Врубел отишъл в Киевския цирк. Там гастролирала италианска трупа, а художникът бил лудо влюбен в ездачката.
Когато се върнал обратно в ателието, вдъхновен, той пресъздал образа на девойката с четка и бои на първото платно, изпречило се на пътя му. Когато на другия ден дошъл човек да прибере картината с Пресвета Богородица Оранта, се оказало, че цирковата ездачка била нарисувана на обратната страна на религиозния образ.
През 1889 г. Михаил
Врубел се мести в Москва
Първоначално живее трудно. Парите едвам му стигат за бои и платна. Но въпреки това, когато получи някоя значителна сума, прави шумни събирания и дава на закъсали приятели. Тогава получава сериозна подкрепа от предприемача и покровител на изкуството Сава Мамонтов.
През 1890 г. се ражда великолепната картина Седящият Демон.
“Вече месец, откакто работя по демона. Това все още не е монументалният демон, когото ще нарисувам един ден… Младата унила, замислена фигура седи, обгърнала коляно на фона на залеза. И гледа към поляна с цветя, от която към фигурата се протягат клонки, огъващи се под цветята. Работната ми обстановка е превъзходна: във великолепния кабинет на Сава Мамонтов, при когото живея от декември”
– пише художникът.
Врубел работи и над илюстрациите към юбилейното издание на произведенията на Михаил Лермонтов и лермонтовския образ на Демона – Главата на ангела, Тамара и Демонът, Демонът при манастирската порта, Влюбеният Демон, Летящият Демон, Демонът и Ангелът с душата на Тамара, Главата на Демона. Част от илюстрациите така и не попадат в книгата, тъй като остават неразбрани.
Едва след смъртта на Врубел те ще бъдат признати като
най-тънко предаващи същността на демона
По-късно художникът отново и отново се връща към този образ, безспорно привлекателен, с физически силно тяло, с красиви дълбоки очи, чувствен. Хората си шушукат, че Врубел е продал душата си на дявола. Той се оплаква, че бъркат Демона му с Дявола, “докато Демонът е душа”.
Темата за демона интересува твореца още от юношеските му години, от по-задълбочената му среща с произведенията на Михаил Лермонтов. Той споделя нещо, без което ще е трудно да разберем този толкова важен за творчеството му образ:
“Демонът е дух, който обединява мъжкото и женското начало. Това е не толкова зъл, колкото страдащ и тъжен дух, и при все това властен и величествен.”
Някъде по това време в грънчарската работилница в имението Абрамцево, закупено от Сава Мамонтов, Врубел, на принципа на опита и грешката, създава майоликови скулптури (декоративни, от цветна глина, покрита с глазура). Сред тях е съвършената по своята пластична красота Египтянка.
Благодарение на мецената Мамонтов през 1891 г. творецът заминава за Италия. Външно животът му изглежда напълно уреден, но облаците внезапно се сгъстяват на хоризонта, след като през 1892 г. се заразява със сифилис. След връщането си обратно в Москва създава по поръчка картини, декоративни пана, а така също декори и театрални костюми в унисон с
увлечението му по театъра
През този период рисува картините Венеция, Испания, Врачка.
През 1896 г. Врубел заминава за Петербург, за да работи по декора към операта Хензел и Гретел. Ролята на Гретел е поверена на киевската певица Надежда Забела. Тя е толкова късогледа, че не вижда палката на диригента. Не е красавица, но има великолепен глас, в който се влюбва Михаил Врубел. Четири дни след сватбата Забела пише за спътника в живота си:
“Той е толкова кротък и добър! Освен това с него винаги ми е весело и се чувствам удивително леко. Разбира се, един Господ знае какво ни очаква, но началото е добро и аз се чувствам прекрасно.”
Надежда Забела пресъздава на оперна сцена великолепни образи от произведенията на композитора Николай Римски-Корсаков, а изпод четката на Врубел, вдъхновен от приказните сюжети на Римски-Корсаков, излиза магическата Царица Лебед.
Раждането на желания син – Сава, се превръща в трагедия за художника. Детето е със заешка уста. Той възприема това като възмездие към себе си. Рисува портрета му и пише:
“Нарисувах най-реалистичния портрет – на моя син, но никога няма да му го покажа.”
После се захваща с картината Низвергнатият демон.
Нравът на художника постепенно се мени. Започват силни главоболия, мъчи го безсъние, има халюцинации. Става раздразнителен и надменен, особено когато става дума за изкуството. Спира да ходи на изложбите на съвременниците си, защото е убеден, че от тях няма какво да научи. Къде по-интересна му е класиката. Постоянно
говори за своята гениалност
През 1902 г. постъпва в лудница. Новината за лудостта на художника до голяма степен успокоява неговите критици, за които заболяването обяснява упоритото му връщане към темата за демона.
Когато вкарват художника в психиатрията, дежурният пише в дневника: “Пациентът Врубел е неспокоен и превъзбуден, проявява мания за величие. Той е император – пие само шампанско. Диагноза: прогресивен паралич вследствие на сифилис“.
След месеци лечение Врубел е изписан. През април 1903 г. го канят в Киев. По пътя натам синът му Сава се разболява и умира. Не след дълго болестта отново се завръща и от 1905 г. до края на живота си той пребивава в клиниката на известния по онова време психиатър Фьодор Усолцев. Докато е в състояние,
Михаил Врубел постоянно рисува
Д-р Усолцев отбелязва, че това, което при останалите му пациенти се губи още в началото – естетическото чувство, при него се запазва до края. Психиатърът пише:
“Тъй като дълго и внимателно изучавах Врубел, смятам, че творчеството му е не само напълно нормално, но и толкова мощно и стабилно, че дори ужасната болест не успя да го съсипе. Докато Врубел беше в състояние да държи молив, докато можеше да вижда, той работеше и създаваше не рисунки на един луд, а шедьоври, образци на изобразителното изкуство.”
За съжаление, почти нищо от онзи период не стига до нас. По-голямата част от тези произведения е унищожена от самия художник. Това, което остава, са картината Безсъние, представляваща празно неоправено легло, и прекрасният портрет на поета Валерий Брюсов, който художникът не успява да завърши. Брюсов споделя, че когато посещава Врубел в психиатрията, остава изумен от болния му вид и странните му разхвърляни движения. Когато обаче художникът хваща молива, той веднага се съсредоточава и се преобразява изцяло.
През 1906 г. Михаил Врубел “умира“ още преди идването на физическата смърт – губи зрението си и повече не може да работи. Не вижда смисъл да се бори за живота си. Дълго стои до широко отворения прозорец и поема студения въздух на руската зима, с което си докарва възпаление на белите дробове. Той пълзи на колене и
моли Господ за прошка
Смята, че е наказан за това, че в младостта си е работил над религиозните теми без необходимия пиетет, без да води необходимия за това аскетичен начин на живот. Всъщност, в края на творчеството си Врубел затваря цикъла като се връща към тематиката, с която започва – религията. Той рисува образи от Стария и Новия Завет – Иван Кръстител, архангелите. Това се оказва темата, към която дълго и упорито върви, и за вникването в която плаща твърде висока цена.
Физическата смърт на художника идва на 1 април 1910 г.
“Загубихме нишката на живота на Михаил Врубел не когато той загуби разсъдъка си, а много по-рано, когато създаде мечтата на живота си – демона”, казва друг един руски гений – поетът Александър Блок, над гроба на художника.
