Омар Хаям се ражда на 18 май 1048 г. в Нишапур, който е част от Селджушката империя. Днес тези земи се намират в Иран. Живее по време на апогея на държавата си. Тогавашният владетел Малик Шах I заедно с прочутия си везир Низам ал-Мулк разширяват земите на империята, въвеждат иранския календар, създават множество висши училища (които впоследствие ще послужат като модел при възникването на европейските университети).

В такова време и такава обстановка на преден план излиза и фигурата на Омар Хаям. Приживе той се прочува като учен. Астроном, математик, енциклопедист. Повикан е от Малик Шах I и Низам ал-Мулк в столицата Исфахан, за да ръководи изграждането на голяма обсерватория. Там Хаям развива мащабна научна дейност, по-голямата част от която за жалост е изгубена. Знае се например, че създава карта на звездното небе, но тя не е достигнала до нас. Изчислява с голяма точност дължината на годината (на 365,24219858156 дни) и това води до корекции на иранския календар на база тези изчисления.

Големи постижения има и в математиката

Заедно с научната, Хаям развива и философска и литературна дейност. Философските му идеи значително отстъпват от официалните догми на исляма. Твърди, че няма как всяко дело или явление да е резултат от божествена намеса. Не вярва във възмездието и наградите в задгробния живот. И обяснява всичко с природата и нейните закони. Тези възгледи, разбира се, му носят някои неприятности. Налага се дори да направи поклонение в Мека, за да докаже привързаността си към исляма.

Едва ли животът на този впечатляващ мъж е бил сив и скучен. Идеите му са толкова революционни и силно прогресивни за времето си. Неслучайно личността му вълнува и днес. На негово име са кръстени кратер на Луната, астероид, герой е на филми и литературни произведения. Умира на 4 декември 1131 г. на 83-годишна възраст в родния си град.

Днес Омар Хаям е известен най-вече с литературните си творби. Автор е на повече от хиляда рубаи (четиристишия). Избрахме да цитираме малка част от тях, влизащи в състава на най-прочутия му сборник.

РУБАЯТ
Омар Хаям

На философите не станах мил,
но види бог дали съм съгрешил.
Да, нищо съм и нищо днес не ми е ясно,
дори не знам защо съм се родил!

О, колко мъдреци поглеждаха с печал
към тоз и онзи свят; и що? — Без жал
отнесе ги смъртта; безсмислени пророци —
днес тяхната уста е пълна с кал.

Ще дойде краят, но кога — кой знае?
Да пием вино — истината май в това е.
Не си лоза, глупако: от пръстта —
едва ли някой ще те откопае!

И все пак истина е, вдъхновено
в ума ми всичко беше прояснено,
но въпреки това ще ви повторя аз:

от виното не срещнах по-блажено

През младостта се спусках неумел
към разни философи — и без цел
им вярвах… Но през същата врата
излязох, през която бях дошел.

Тревата виж, изгряла в пролетта,
над нея полегни с виновността:
защото — знаеш ли из чии красиви
любими устни расне бавно тя?

Не трябва, не мисли за утрешния час:
приятелю, живей под слънчевата власт.
Когато ний умрем, веднага ще догоним
избягалите векове пред нас…

Какво сме ние? На земята през май най-хубавия цвят,
връх и долина необятна, на рая — рай, на ада — ад.
чрез нас се просветлява бавно дълбокото око на свода,

ако светът е пръстен — ний сме над златото му скъп ахат…

Ще си заминем с поглед плах — но за света какво е?
И няма път, и няма смях — но за света какво е?
Ний си отидохме — а той е бил и винаги ще бъде.
От нас дори не виждам прах — но за света какво е?…

Сприятелиш ли се с глупака, не ще се отървеш от срам,
и затова сега послушай съвета мъдър на Хаям:
отрова приеми, но нека да е приета от мъдрец,

а от ръката на глупака не вземай ти дори балсам…

Светът, от край до край изпитан, дъска шахматна е за мен.
А ний сме пешки по квадрата, намерили ту нощ, ту ден.
Повдигат ни, притискат, блъскат — и паднем ли във някой бой,
спокойно в тъмната кутия ни слагат, с поглед примирен.

Играчът топката търкаля върху зелената трева.
По неговата воля само тя се премята презглава.
И никой не ни пита: Колко? Защо? Къде? И докога?
Едничка истината знае безоблачната синева.

С магарето бъди магаре, недей оголва своя лик!
Попиташ ли го, то ще каже: „Кой — аз ли, да, аз съм велик!“
Но щом на някое магаре му липсват клепнали уши,
то за магаретата умни ще бъде явен еретик.

И нека сто години да горя сред грях,
не ме е страх от ада, мъките презрях;
но по ме плаши мене хорът на глупците.
От смърт е по-ужасен разговора с тях.

Без страх — на времето сред шумния порой,

ще засияе някой ден над мъките покой.
Мигът, на всички даден, изживей до дъно,
за миналото не плачи, от бъдещето се не бой…

Добро и зло враждуват; светът е в съсипни.
За кой блести небето? Небето е встрани.
Проклятия и химни, и радости, и гняв
не падат пак от тези небесни висини…

Пред глупци и пред невежи — нито смях и ни сълзи,
бисерът на твойта мисъл нека нищо не грози,
скъп на думите и често — със мълчание богат:
през мечтите влез, но тихо ключовете запази!…

От виното да се откажа, боже мой,
та туй е все едно да се предам без бой.
Как мога да се кланям на исляма —
щом най-прекрасното ми забранява той?

С приятели се радвай, докато си млад;
изпий, изпий до дъно чашата си, брат!
Ако земята е била с вода залята,

защо да не потънем в този винен свят?

Когато бях младеж, твърдях, че всички тайни
на дните съм разкрил. Ах, глупости безкрайни!
Сега разбирам аз, че нищо не разбирам,
че моя път бе пуст като среднощни чайни.

Унило върху нас се спуска есента
и литнаха на път узрелите листа.
Пий! Някога за туй един мъдрец е казал,
че само с вино можем да победим скръбта.

На младини, под пламналия шатър,
аз знанията трупах като злато
и що накрая тъжен проумях?
Пристигнах като прах, отлитам като вятър.

Приятели, когато с весел смях
приседнете край масата без страх,
спомнете си за мен и обърнете чаша
на мястото, където аз седях.

Но где сте вий? Къде са ваште дни?
Защо под свода вече не звъни
гласът на вашата любима песен:
жени и вино, вино и жени!…