Понякога адски много ми се иска да зарежа доброто възпитание, да се завъртя на пета, за да набера скорост, и да овършея околния ландшафт като тайфун. Да съм като от заглавие на филм – Тайфуни с нежни имена, но без следа от нежност и романтичност. Да бъда ураган от най-висока степен, който оставя след себе си трайни поражения, изискващи дълго и скъпо възстановяване.
Понякога адски много ми се иска да удрям. Не с думи, с ръце – докато изтръпнат, докато и мен ме заболи. Да, по дяволите, знам, че е от безсилие, но ми се ще поне веднъж да му се отдам, защото когато съм силна, съм влудяващо сдържана и добре възпитана. Толкова, че изглеждам глупава.
Истината е, че онемявам
Понякога адски много ми се иска да не съм “политически коректна” и ако пред мен стои страхливец, лъжец, комбинация от двете или пък особена порода мултифункционален нещастник, да го заявя, без много-много да му мисля. Дори ми се ще да прекаля и да стигна до “боклук”. И да покрещя, без да се сдържам, за да е съвсем ясно какво мисля. И да не ми пука, че може би не съм права, че се поддавам на емоциите, че най-вероятно ще нараня нечии чувства. Моите са ми по-важни!
Понякога адски много ми се иска да съм отмъстителна. Ей тъй, за разкош! Да смачкам, но така, както и във филмите не се случва. Да бъда бавна, методична и старателна до бруталност и нищо да не е в състояние да ме спре. Всичко, смятано за невъзможно, да изглежда малко. Защото когато освирепея, въображението ми става особено продуктивно, а жаждата за чужд страх от това какво още мога да измисля – неутолима.
И макар всячески да се старая да отбягвам реактивното поведение, понякога
адски много ми се иска да размахам камшика
и да действам първично – удряш този, който удря, за да разбере как е от другата страна. Нищо лично, просто реципрочност – елементарна закономерност!
Не е защото съм зла. Напротив! Всъщност съм едно симпатично момиче с чувство за хумор и широка усмивка. Казват дори, че съм позитивна до идиотия. Но имам натрапчивото чувство, че сред нас витае остър дефицит на почтеност. Почти навсякъде, във всякакви ситуации, под всякакви форми, от всякакви хора.
Нормална, елементарна, човешка почтеност. За повече не смея и да мечтая. И колкото и сетивността да претръпва и все по-често да отчита подобни липси като правило, има моменти, в които се взривява как е възможно това да се случва.
На този фон библейското правило да обръщаш и другата буза, сиреч да си добре възпитан, ми се струва невероятно безпринципно – във вселенски порядък. Да не говорим, че се счита едва ли не за глупост и своеобразен душевен недъг. Ако всеки път подаваш другата буза, как ще се завърти колелото и това, което е било отдолу, ще отиде отгоре, за да се възстанови равновесието!
Ако отговаряш на злото с добро
с какво ще отговаряш на доброто!
Разчитам на провидението да възстанови баланса на силите, но понякога нямам търпение да го чакам. Камшика, колкото и да ми се иска, не размахвам заради възпитанието, за което понякога подавам съвършено безсмислени рекламации към родителите си. Остава ми единствено да подарявам – безразличие. Тежко, плътно и давещо. Такова, от което човек цял живот не може да се излекува.
Такова, заради което съжалява до последния си ден. Тихо възмездие. Крясък, удар, жестокост, отмъщение – всичко в едно. За да се знае, че доброто възпитание може да бъде и наказание. От мен е само началото.
