Какво толкова, ако искам обикновен живот

“Какво толкова, ако искам обикновен живот?” Още щом прочетох това заглавие, реших, че текстът под него ще е нещо, за което си заслужава да отделя време. Всяка следваща дума ме засмукваше и повличаше надолу по редовете.

Обикновен живот

без излишна суета, без лудо бързане, без надпреварване с всичко и всеки, но най-вече с теб самия. Живот, който не е по-различен от този на мнозина други. Такъв, който няма да те нареди на челно място в класацията за най-блестящите служители на компанията, нито в анкетата за перфектни родители в класа на сина ти, нито в историята на града ти. Но живот, който обичаш, защото е лек, твой и напълно по силите ти.

Сякаш някой беше изсипал собствените ми мисли във файл, който четях на монитора. И този някой се казва Криста О’Райли-Дейви-Дигуи, създател на канадския сайт www.alifeinprogress.ca. Криста е майка на три деца, писател, консултант по холистично хранене.

“Мисията ми е да помагам на хората да живеят живот без окови, смислен, здравословен и пълен с радости”

казва самата тя в представянето на сайта си. Lifebites.bg се свърза с Криста, която позволи на екипа ни да преведе нейния текст и днес го споделяме с вас. Оригиналът може да прочетете на сайта A Life in Progress.

 Какво толкова, ако искам обикновен живот

Светът е толкова шумно място. Кресливи, назидателни гласове ти четат лекции да правиш повече неща и все по-добре, да градиш, да постигаш повече, да се стремиш към повече, да се състезаваш, да побеждаваш, да имаш повече. По-голямо и по-добро. Да жертваш съня си, за да си по-продуктивен. Да се стремиш към съвършенство. Да се изправиш пред избора – да постигнеш много днес или да се прибереш вкъщи. Да оказваш изключително влияние върху света около себе си. Да направиш така, че животът ти да има смисъл.

Ами какво, ако просто не искам всичко това? Какво, ако този стремеж към перфектност ме натъжава, изхабява и уморява? Изцежда радостта ми. Да си обикновен не е достатъчно ли?

Какво, ако никога не се опитам да постигна нещо голямо, когато порасна – нищо повече от това да бъда майка, сестра и съпруга? Но най-близките ми хора да знаят, че са обичани и че бих избрала точно тях, ако отново трябваше да направя избор.

Няма ли това да стигне?

Какво ще стане, ако никога не построя дом за сираци в Африка, но изпращам чанти с храна на хора тук и подкрепям финансово няколко деца, които живеят в родината ми? Какво, ако просто предложа на света малките подаръци, които имам и реша, че това е достатъчно?

И какво, ако не искам да напиша готварска книга или да създам супер успешен бизнес, или пък да говоря пред хиляди? А просто пиша, защото имам да кажа нещо, инвестирам в малка общност от жени, за които ме е грижа и ги окуражавам да обичат и да се грижат добре сами за себе си? Защото по-голямото невинаги е по-доброто и хората имат значение. Тя е достатъчна.

Какво толкова, ако просто приема моето обикновено, нормално тяло, което не е нито голямо, нито малко. А някъде там по средата. И изобщо не държа да имам супер плосък корем или 18% телесни мазнини. И съм приела и решила, че на смъртния си одър никога

няма да съжалявам, че съм била себе си

Приеми ме или ме напусни.

Какво толкова, ако съм обикновен собственик на дом, който чисти прах рядко, но поддържа подредени стаи и готви истинска храна, а понякога купува пица и на моменти е ужасен от пълния безпорядък в някои части на къщата си? Който обича да съставя списъци с храна и да прави бюджет, но след това нарушава собствените си правила. Такъв, на когото не му пука за декориране и лъскави предмети. Чийто дом е скромен, но сигурен.

Вижте още… Манията за перфектност – болестта на нашето поколение

Какво, ако не съм твърде религиозна за едни, а твърде духовна за други? Ако не проповядвам? Нито пък съм смела достатъчно? А предпочитам да споделям тихо, в истински връзки, моята дълбока вяра. И моите съмнения, и несигурност.

Това ще трябва да е достатъчно

И ако съм женена от 21 г. и обичам съпруга си повече днес от вчера, без никога да сме имали романтична история като в приказките и разбиваме правилата на брачните експерти, че трябва да правим куп неща заедно и да имаме много общи интереси. Защото ние нямаме. И се наслаждаваме, както на времето заедно, така и на това, в което сме разделени. Значи ли това, че бракът ни не е достатъчно добър?

Какво, ако съм майка, която обожава децата си, но се нуждае от време за себе си? И понякога иска да поставя себе си на първо място, а не да играе, но дава прегръдки и подкрепя изцяло всички интереси на своите деца. Обикновена майка, която никога няма да те кара да живееш според очакванията ú за това какво е достатъчно добро, а ще те остави да прецениш сам.

Какво, ако приема възможностите си и спра да вървя срещу тях? Ако живея в мир с това, което към и от което имам нужда, и уважавам вашето право да направите същото. Приемете, че всичко, което искам е малък, бавен, простичък живот. Обикновен, средностатистически живот. Красив, тих, нежен живот.

Мисля, че това е достатъчно.

Повече за Криста и работата ú може да научите на нейната Фейсбук страница.