Стихотворенията, които ще прочетете по-долу, са написани от Стилиян Иванов. Lifebites.bg приветства всички млади родни творци и им предоставя виртуална страничка в рубриките ни Време за поезия и Време за разкази, където да споделят работата си.
За
(подаряване на букета)
За земноводния човек със водорасли във косите
и за човека – грозд, отгледан от лозите,
за кучето – човек след пролетното стадо,
за непознатия човек от мойто огледало.
За тъжния човек със много във очите,
за лунния, безкръвния, синеещ сред звездите,
за ореха и лешника и за вулкан и руда,
за Йеронимус и Магрит, за теб… и всичко друго.
( В букета спи човек. Тихо, да не го събудим. )
Винена поляна
Сварог долу, а Селена горе: на езическа поляна
легнали в тревата хладна покрай огън млад, китарен,
нищо, че дъждовник може върху ни да пролази,
само мечка да не ни настъпи, че ще ни премаже.
Огънят с дима си пише любовта си към звездите,
думите едва му сричам – пълни са с мъгли очите,
пълна е с мъгла главата, с пух – краката и ръцете,
и луните ми са много, и звездите ми кокетни…
Вулканичното червено в ганимедови бутилки
заедно с планински хлад, остър дим и дъх на билки
думи луди, луди думи във гърлата ни налива
и щастливи за Дионис жертваме парче сланина.
С въглен палиме цигари, теглиме с дима жарава,
и искри над нас прелитат, метеори преминават…
И конете се поспират посред нощната разходка
и учудено се взират в нас, гласовитата находка.
Във слуха им ние щедро вливаме слова и песни :
“Дай насам!”, “Червено вино…”, “Помниш ли я?”, “Да, бе…”, “Лесно.”,
“Ех, да му…”, “Какво ще кажеш?”, “А пък тя…”, “Наздраве!”, “Става.”…
Но съвсем не ни разбират и нататък продължават.
Вече даже и самите ние трудно разговора водим,
но разбираме, че няма вятър, който нас да ни събори,
няма дъжд да ни удави, ако ли върху ни плисне…
Утре слънце пак ще грее, над селцата долу, в ниското.
* * *
Развълнувай ме, накарай ме да тръпна,
да плача, да треперя; после възсъздай очите ми,
ако можеш.
Дидро
Само част от езика (оградена със скоби):
това е светът, който бих могъл да изговоря,
който познавам, владея, и в който правя промени,
и който нося винаги и навсякъде с мене.
Имената за хората, релефът за формите,
думи за в бъдеще, думи за спомени,
думи за всичко познато, докоснато,
за преди малко, за сега и за послето.
Но рядко казваме нещо искрено,
най-вече тогава, когато изгряват звездите ни,
и това, което остава трайно и истинско
вместо в думите ние пазим в очите си.
Погледни ме, да видя небето в очите ти
* * *
Тичай с мен
През мойте спомени от детството,
През черно-белите, а после и през цветните.
През спалните на летните момичета,
През сенките и думите да тичаме.
Тичай с мен
През ръцете ни над пламъка от свещите,
През огорчението, а после и през грешките.
През ранния дъжд, през късния вятър и още
През дългите дни и още по-дългите нощи.
Тичай с мен
През болките и през смеха ни,
През тлеещите въглени в съня ни.
През изгубеното и спечеленото време,
През всички тук. През мене. И със мене.
