Бетовен: Геният и безмилостната му съдба

В живота му властва страданието. Неумолимата съдба го белязва с него от раждането до последната минута, когато с вдигнат юмрук, гневно се заканва на небето. Цял един живот борба с болката чрез музика, любов и героизъм. Това е отредено на един музикален гений – Лудвиг ван Бетовен.

Роден е на 16 декември 1770 г. в Бон в семейство на музиканти. Дядото е концертмайстор на кьолнския архиепископ и курфюрст, бащата Йохан – придворен музикант при бонския курфюрст. Йохан ван Бетовен смята, че училището не е от най-важните неща в живота на сина му и държи повече на музикалното образование.

4-годишният Лудвиг едва стига с крачета педалите на пианото, ръчичките му с мъка се протягат до басовите и високи тонове. Придирчивият баща сменя постоянно учителите на момчето. Случва се под влияние на алкохола да извлича спящото дете от леглото и да го кара да свири до зори. Всяка грешка се наказва с бой с пръчка през лицето и пръстите. Уроците се превръщат в кошмар. Лудвиг се затваря в себе си, става мрачен и меланхоличен. Но в тази тъжна атмосфера, Йохан открива у сина си поразителната способност да импровизира.

Импровизациите ще са стихията на Лудвиг ван Бетовен

Той няма развлечения. Единственото удоволствие в неговия затворен свят са посещенията в дома на Кристиян Готлиб Нефе. Капелмайсторът пръв забелязва гения на момчето. Освен музикална, той създава у него богата обща култура. Запознава го с творчеството на Шекспир, Данте, Омир, Гьоте, Шилер и древногръцките философи. Той е човекът, на когото Лудвиг показва първите си композиции.

Но еснафската атмосфера задушава младия човек и с малко спестени пари 17-годишният Лудвиг заминава за Виена. Целта е – уроци при Моцарт. По зададена от Маестрото тема Бетовен импровизира така, че Моцарт възкликва:

„Запомнете го! Той ще застави всички да говорят за него“.

Но само след два месеца, Бетовен трябва да се върне в Бон, защото майка му е на смъртно легло. В следващите 5 години страданието напомня за себе си. Майка му, баща му и малката му сестра са мъртви. Прекараните болести тиф и едра шарка са го изтощили и загрозили. Изпитва чувство за малоценност. През 1792 г. на път за Виена от Лондон, в Бон се отбива Йозеф Хайдн. Той се възхищава на една бетовенова композиция и кани младежа да стане негов ученик във Виена. През ноември

Лудвиг напуска родния си град завинаги

Петте години на отсъствие от Виена са съдбоносни за Европа и света. Избухва Френската революция, на която Бетовен симпатизира. Във веселата Виена младият композитор постига успех. Радва се на одобрение като виртуозен пианист и импровизатор. За 7 години от 1795 до 1802-ра написва 19 сонати за пиано, 3 концерта, 2 симфонии, балет, 43 танца, 6 квартета, 2 сонати за цигулка и виолончело, оратория, множество песни. За него критиката казва:

„Той ще замени скръбта ни по Моцарт с радостна надежда“.

Но с Бетовен в музиката нахлува нещо ново. Галантният стил на Моцарт, Глук, Хайдн отсъпва пред контрастите в темите. Сонати като Патетичната, Лунната, Пасторалната изразяват не само чувства, но и дълбоки противоречия, завладели немската аристокрация. Все повече проникват героиката и трагизмът на епохата. Когато Бетовен изпълнява за първи път Лунната соната пред публика, залата мълчи. Той се взира в лицата, мокри от сълзи. Някои от първите редове се изправят, надигат се задните редове и в странното мълчание композиторът казва тихо:

“Не сълзи… аз не исках сълзи!”

Бетовен не иска сълзи, а тихо щастие, примесено с тъга. Лунната пътека над езерото в Швейцария, дълбоките очи на едно момиче, което няма да се върне в живота му, но сонатата ще се връща.

Към 1798 г. (когато е едва на 28 години) започва да го измъчва звънтене в ушите. Пръв признак на недъга, който ще го съпътства до края.

Глухотата настъпва бавно

Тя го откъсва от гласовете и думите, но Бетовен чува в себе си мелодии и превръща всичко в музикални образи. Творбите му стават все по-великолепни. В Хайлигенщат довършва жизнерадостната Втора симфония – неговият отговор на скръбта и отчаянието.

“Не ми стигат сили да кажа на хората: Говорете по-високо, крещете, аз съм глух… Ела когато искаш, Смърт, аз мъжествено ще те срещна“.

Това са думи от Хайлигенщатското завещание, от които е ясно, че грозният, непохватен, добър човек вече няма илюзии за лично щастие. Много жени минават през живота му – Тереза Малфати, Амалия Зеебалд, Елизабета Рьокел (посветил ѝ е Für Elise), Тереза Брунсвик, Бетина Брентано, Жулиета Гуичарди. Но до брак не се стига с никоя от тях. Не желае да го съжаляват, затова е груб и раздразнителен.

Но страданието му ражда велики творби. Третата симфония е посветена на Наполеон. За Бетовен той е героят, “освободител“ на Европа. Но когато разбира, че Бонапарт се е самопровъзгласил за император, разярен крещи:

„Негодник. Сега ще тъпче всички човешки права. Славолюбец. Ще постави себе си над другите. Тиранин.“

От този ден симфонията има ново име – Ероика, симфония за човека-герой. Публиката я приема сдържано, както и Кройцеровата и Апасионатата. Последната се възприема като особена, наситена със заплашителни мотиви. Лудвиг ван Бетовен свързва нейното съдържание с шекспировата Буря. Човекът се люшка между ужаса и мрачната решителност, настойчиво звучат фанфари, зоват срещу силите на гнета. Извор на вдъхновение за творбата е Тереза Брунсвик – ярка, изтънчена, взискателна жена. Тя пише: “След гения могат да вървят само тези, които са готови да му дадат всичко”.

Съдбата чука на вратата

Темата на съдбата-мрак, раздиран от светкавици, буря и сред бурята – Човек непокорен, готов за битка. Това е Петата симфония. Мелодията прелива във въпросителната интонация на валдхорните, в кадифената мекота на обоите, вълнуващите диалози на духови и струнни инструменти.

Контрапункт на петата е шестата Пасторална – слънчев ден, зелени поляни, тиха селска музика. Това е отдихът – в тихото бълбукане на извора, в зова на кукувицата, в полъха на вятъра. Природата дарява спокойствие. На фона на революцията в обществото Бетовен извършва революция в музиката. С него приключва епохата на класицизма. Със своята революционност той надхвърля своето време. Не случайно е любим композитор на Маркс и Ленин, а в Бухенвалд пеят Химна на радостта – страстен зов за борба срещу мрака.

Слепият Фауст спира мига, за да го превърне във вечност от щастие за хората. Глухият Бетовен побеждава съдбата, за да я превърне в апотеоз на радостта и свободата.

“Радост, ти дете от рая! Радост, ти божествен плам!”

Деветата симфония се превръща в синоним на името на Лудвиг ван Бетовен. И заслужено – в химн на Обединена Европа, а по-късно и на Европейския съюз. На мъжество, смелост, борба за свобода и хуманизъм в изкуството. В биографията си Вагнер пише, че след като чул една симфония на Бетовен, го втресло и се разболял. „След като оздравях, станах музикант“, казва той. Тази симфония е Деветата. Тя е служила и ще служи във всички времена на най-хуманните цели на изстрадалото човечество – мира и братството между хората. В основата е Шилеровата Ода на свободата, преименувана по политически причини на Ода на радостта. За първи път в инструментала се включва хор:

“Братя, всички люде стават, щом с крила повееш ти…”

Хиляди хора слушат този химн на човешкото братство,
само създателят му – не

В последните години от живота нуждата преследва гения. Братът, когото Лудвиг е издържал като ученик, подпомагал материално и е преуспял, го поучава как да живее. Снизходително го приема в имението си, като му определя наем за храна и други разноски. Композиторът живее там два месеца и се прибира във Виена. Принуден да пътува в млекарска каруца, без зимни дрехи, застигнат от дъжд и снежна буря Бетовен се прибира болен. Племенникът, който е изпратен за лекар, забравя болния си чичо в игра на билярд. Чак на петия ден идва лекарска помощ.

Четири месеца Бетовен се бори с болестта. На 26 март 1827 г. над Виена надвисват черни облаци. В 17.30 светкавица и силен гръм разтърсват небето. Болният отваря очи, протяга дясната си ръка и размахва юмрук към небето, като за последна схватка със съдбата. Геният умира, сякаш в борба със стихиите…

Вижте още историята на друг гений в музиката – Фредерик Шопен