Най-неприятното явление от целия период на османското владичество по българските земи – по-отвратително дори от кърджалийството, е еничарството. Страниците от историята ни, посветени на еничарите, се приемат много болезнено от българите. Свързваме ги с млади момчета, отделяни от семействата си и превръщани в главорези. Малцина от нас знаят, че еничарството се променя, превръща се в привилегия, а с времето еничарите от роби стават едни от главните ликвидатори на Османската империя.
Но да започнем историята от самото начало. Еничарството е свързано с османската експанзия в Европа. Първите данни за него датират от втората половина на XIV в. Думата “йеничар” идва от турски* и
означава “нова войска”
Тъй като по онова време мюсюлманите са малцинство на Балканите, те имат нуждата да увеличат броя си чрез насилствено “потурчване”.
Първите набори от еничари се сформират благодарение на т. нар. пенчик. Отбрани военнопленници, взети след победоносните войни, са изпращани в еничарските казарми и обучавани за еничари. Тази практика изчезва след XV в. Заменена е от кръвния данък (девширме), болезнено познат по нашите земи. В народното творчество еничарите наподобяват напаст божия:
“Еничари ходят, мамо,
от село на село.
Мъжки рожби вземат, мамо,
еничари правят”
(Народна песен)
Станеш ли от българин на еничар – все едно да си изгубиш душата. За роднините вече не си между живите, оплакват те като мъртвец. Неслучайно в романа Време разделно, пред угрозата от потурчване, между българските селяни се коментира: “Дошли са не за имането ни, а за душите ни. А от светото писание се знае, че душата цена няма.”
Негативната нагласа към еничарството в романа на Антон Дончев отговаря на познатото от историческите извори. Засвидетелствано е как
българи предпочитат да осакатят родните си деца
вместо да ги дадат доброволно на османците.
Всеобщо е негодуванието на християнските народи срещу омерзителната практика за “набиране” на еничарите. Пътешественикът Антон Вранчич (XVI в.) описва вида на оковани във вериги деца, събрани от кръвния данък “девширме”. Избират ги да са на възраст между 15 и 20 години, най-добре на 17. Подборът се прави между най-красивите, силните и умни деца.
В началото обръсват младежите и ги обличат в ритуална дреха от червена чоха. Населението от родните им места плаща за дрехата и бръсненето. Провождат децата до Истанбул, където ги зачисляват в корпуса на “аджеми-огланите” (новобранците). Немецът Ханс Дершвам разказва:
“Тези аджеми-оглани карат като обикновен добитък и ги отвеждат по места, където султанът има сараи… Тук ги обрязват.”
Всеки от тях е длъжен да носи жълта островърха шапка. В книгата си Пътеписи през 1582 г. Жан Палери Форезиен разказва:
“Аджеми-огланите са най-зловредната и лоша пасмина. Те не искат да признаят повече ни баща, ни майка.”
Преносното значение на думата “еничар” днес изразява именно това: нагласа към насилничество, безродие и майкопродавство.
Каква е ролята на еничарите в Османската държава?
Еничарският военен корпус е най-елитното и боеспособно военно формирование в историята на империята. Големите военни победи и териториалното ѝ разширение (XIV-XVI в.) се дължат в най-голяма степен на еничарите. Те съставляват професионална пехотна войска. Обучават се и живеят в казарми, получават заплата веднъж на тримесечие.
Снимка: Fethullah Çelebi Arifi (historian, poet and painter) and/or Matrakçı Nasuh (painter of landscape) and/or other painters at the court of Sultan Suleiman the Magnificent – Süleymanname MS. H. 1517, f. 149a, Topkapi Lib. Istambul;
За разлика от спахиите, в класическия случай еничарите не яздят коне, не ползват поземлени владения и не се женят. Централната власт отдава на спахията-мюсюлманин земя срещу задължението да участва във военни кампании, когато има такива. Докато еничарят получава единствено пари: той
не разполага с времето си, а е роб на султана
Еничарският корпус има три основни подразделения – джемаад, бюлюк и сейбан. Всяко от трите се поделя на роти (еничарски орти), които на брой са около 200. Тези роти имат свои символи, изобразени върху бойното им знаме. Към еничарския корпус спадат още аджеми-огланите (новобранците) и ордена на бекташите (вид ислямски секта).
Интересно е да се отбележи промяната в значението на понятието “еничар” в речниците ни. В том 2 на Речника на Найден Геров от 1887 г.) за думата еничар е дадено следното определение: “строй войска, който изпърво(!) е бил правен измежду християнски момци, заробени и потурчени във времето, когато турците са превземали България и Сърбия.” В съвременния речник на българския език, издаден от БАН, еничарите са “насила потурчени юноши и младежи от поробените народи”.
Днес вече отсъства разбирането, че еничарите само “изпърво”, т.е. само в началото, съставляват “потурчени” християни. Но именно такава е историческата истина: еничари са “набирани” сред християните до началото на XVIII в. Оттогава (приблизително 1711 г.) до унищожението на еничарския корпус по нареждане на султан Махмуд II на 16 май 1826 г., положението коренно се променя. Девширмето не се практикува, защото еничарството в Османската империя се превръща в привилегия, достъпна за мюсюлманите.
Правото върху еничарски билет за заплата – това става заветна цел на стотици хиляди мюсюлмани. От XVIII в. насетне Османската империя спира разширяването си и постепенно започва да отстъпва територии. Поземлената собственост става нещо далеч по-несигурно, отколкото е заплатата. Спахиите намаляват
за сметка на еничарите
Последните си извоюват правото да се женят. Започват да включват в еничарските списъци собствените си деца. Еничарството става платена професия. Децата на загинали еничари също биват зачислявани в списъците. С билетите за заплата дори започва да се търгува. Купуват ги хора, които никога не са стъпвали в казарма (тъй като списъкът с еничари не се актуализира редовно, в него има много “мъртви души” – хора, които са се пенсионирали или са загинали).
Да бъдат признати за еничари – започват да молят какви ли не приближени до двореца (танцьори, борци, акробати и пр.). От 12 хил. в средата на XVI в., при ликвидацията си еничарският корпус наброява 140 хил. души. В категорията “извънредни еничари” в средата на XVIII в. се числят над 100 хил. души. Те само чакат да се освободи място в корпуса, за да почнат да вземат държавна заплата.
Еничарството в този му вид – като привилегия, грантираща финансови облаги – ще подрони устоите на османската власт в Европейска Турция.
Как става на практика това?
Еничарите излизат далеч извън пределите на столичните казарми. В никакъв случай не могат да се нарекат вече приближени на султана и негови верни роби. Какъв роб на султана може да бъде човек като Осман Пазвантоглу, срещу когото султан Селим III организира три неуспешни военни похода?
Прочетете още… историята на Осман Пазвантоглу, който искал да стане Наполеон на Балканите
Еничарите са зачислявани към провинциалните гарнизони, за да ги подсилят. Срещу заплатата, която получават, те отбиват военната си служба в разни градове в империята. Покрай това обаче се научават да търгуват със земя, развиват спекула и лихварство. Някои измежду тях забогатяват неимоверно, откупувайки си от корумпираната централна власт постовете на местни владетели – т. нар. аяни.
Така, съвсем целенасочено, провинциалното еничарство създава една своеобразна “държава в държавата”. По този път преминава кариерата на най-големите врагове на централната власт в Румелия – Осман Пазвантоглу във Видин и белградските ямаци (ветерани-еничари) Кючюк Алия, Аганлия, Мехмед ага Фочич и Мула Юсуф.
Темата за еничарите е една от най-болезнените в българската история. Ако се отърсим от негативизма и погрешните стереотипи, може да достигнем до заключението, че провинциалното еничарство е първостепенен фактор за разпадането на империята. Благодарение и на еничарите, централната власт отслабва и накрая рухва по места – в Сърбия, Влашко, България и пр. Колкото и куриозно да изглежда, еничарите се явяват едни от главните виновници за разпадането на Османската империя.
*Думата “йеничар” идва от думата Yeniceri, която вече не се използва в съвременния турски език и в превод означава нов войник. В множествено число думата е Yeniceriler и се превежда като нова армия.
Може би официалната дата за разтурянето на еничарския корпус да е 1826 година, но еничарството е ликвидирано доста по-рано от Индже войвода и султанът по негово време. “Индже войвода – последния еничар?