Те са децата, които не забелязват света. Нямат спомен. Нямат асоциация. Мозъчните им импулси увисват в пространството, защото няма с какво да свържат текущите събития. Няма база за сравнение. Причинно-следствените връзки не функционират пълноценно. “Чекмеджетата” в главите им зеят отчайващо празни. Толкова отчайващо, че сезонът на черешите се измества през февруари-март. Толкова отчайващо, че ти става тъжно – за черешите и за децата.
През годините периодично ги вкарваме в статистиката за (не)грамотност, размахваме назидателно пръст, цъкаме с език и… всичко се възпроизвежда отново и отново в стряскащи мащаби и все по-размиващи се граници. А през това време те порастват. Шмугват се неуверено в новите си социални роли, ставаме равнопоставени с тях и вече не са деца, а
наши колеги, подчинени, при особени обстоятелства и шефове
Тогава с ужас откриваме, че са жестоко осакатени и съвсем буквално не знаят на кой свят живеят, нито пък какво точно да правят в него, както и как да процедират със собствения си живот. Ступор!
Проблемът въобще не е в пълния и краткия член и в запетайките, с които се ограждат вметнатите части на изречението. Не е и в това, че може би не могат да си купят билет за метрото. Те са достатъчно “грамотни”, за да си резервират почивка през сайт за колективно пазаруване например, да си купят дрехи онлайн и да ги върнат, ако не им харесат, да си поръчат храна за вкъщи и т.н. Проблемът е в липсата на елементарна битова и социална сетивност.
Те просто не забелязват света и живота около себе си, не се интересуват, не се вълнуват от него. Населяват го на принципа “то това така си беше”, не търсят обяснение за нищо и са толкова слабо ориентирани в него, че не са в състояние да го обитават самостоятелно, камо ли да се погрижат сами за себе си.
Зад наперената външност на
децата, които не забелязват света
се крие страх от действителността и желание за отлагане на срещата с нея колкото се може по-дълго. А най-лошото е, че сетивността им не е притъпена. Тя просто е неразвита изначално, защото светът и животът във всичките им проявления са им спестявани с несъстоятелен мотив.
Те не са глупави, макар да изглеждат точно такива. В никакъв случай не са и хора без потенциал, но са хора без амбиция. Простичка, базова, човешка амбиция да се развиваш, да учиш, да постигаш, да се обогатяваш, да трупаш, да можеш. Липсата ú ги прави апатични, безкритични и мързеливи – незабелязващи и нелюбознателни. Апатията ги превръща в хора без отношение към каквото и да било, освен към собствения им комфорт. Липсата на интерес задържа развитието им като личности в най-общ смисъл и ги натиска на интелектуалния минимум.
Вината за това не е в тях, не е в технологиите, нито във времето, в което живеят. Не е и в учителите, в средата, в обществото и във всички други “стълбове”, на които традиционно се прехвърлят родителските отговорности.
Вината се крие вкъщи
По една или друга причина те са свикнали да получават живота наготово, а след като няма стимул, няма как да се очаква и реакция. Ежедневието им е дотолкова лишено от “препятствия”, дори съвсем дребни и глупави като това да си приготвят сами нещо за хапване и да изхвърлят боклука, че забравят, преди още да са го научили, какво е да разбираш и опознаваш през собствения си опит. Съответно нямат опит – никакъв, освен консумирането на създадени от друг блага, без да се замислят.
Затова не е изненадващо, че сезонът на черешите се измества през февруари-март. Те са децата, които просто не забелязват света и живота около себе си. Мозъчните им импулси увисват в пространството, защото няма с какво да свържат текущите събития. Нямат база за сравнение. “Чекмеджетата” в главите им зеят отчайващо празни. Толкова отчайващо, че ти става тъжно – за техните неродени деца.
