Има писатели, които очакват да ги разбереш. Йордан Радичков трябва да го почувстваш. Сюжетите му са за вкусване, помирисване и допир. Верблюдът на Радичков е нещо страшно, суматохата – нещо живо. А какво точно “означават” суматохата и верблюдът – за това не съществува еднозначен отговор. Няма “здрав” разум в хаоса. Радичковият свят е свят на магическото, но на черната магия и деструктивното.
Йордан Радичков е роден във вече несъществуващото монтанско село Калиманица на 24 октомври 1929 г. Рано остава без баща, детските му години са изпълнени с бедност и лишения. Селото завинаги се запечатва в съзнанието и по-късно заема видно място в творчеството му. Завършва гимназия в Берковица, след което се занимава с журналистика. Признава, че
журналистическата професия му дава много
– учи го да пише, среща се с интересни хора и посещава различни места.
Пробив в литературата прави със сборника с разкази Обърнато небе, който издава през 1962 г. Отначало трудно се вижда в ролята на “успял” писател. Като малък получава все тройки по литература. Така и не свиква с образцовото писане – увод, изложение и заключение. Според собствените му думи – историите си ги захваща, откъдето си ще ги и завършва, когато си поиска.
Йордан Радичков взима това, което имаме като традиция от разказите на Елин Пелин и Йордан Йовков. Родната патриархалност, селския бит, типичните селски имена. Да си спомним кобилката Айа от разказа По-малката сестра на Йовков, пред гордия вид на която очите на чичо Митуш се наливат със сълзи – защото тя играе “като дете, като момиче”. У Радичков Айа се “превръща” в прасе сръбска порода.
А какво е сръбско прасе ли?
” –Трябва да продам прасето – каза Бръмбара. – Само ми яде храната. Колкото повече яде, толкова повече става на трион и му расте зурлата.
– Това е сръбска порода – каза Петър Маринков. – Сръбските свине не пълнеят.
– Ти остави, че не пълнее – каза Бръмбара. – Ами щурее. Нощеска цяла нощ съм го дирил. (…)Мамка му и прасе, ами сега къде да го диря? Ако се е навряло в гората, ще го изядат вълците.
Бръмбара запуши.
– Няма да го изядат – каза Петър Маринков. – Сръбските свине са свирепи.”
Из Свирепо настроение
Прасето на Радичков е безподобно и несмислено. То е далеч от хуманизма и добротата, които въплъщават Йовковите персонажи. Подобно е на суматоха и създава суматоха. Кара да го търсят в гората. Прасе в гората?! Да разберем какво прави едно прасе в гората – към това ни приканва писателят.
А какво е суматохата ли?
“Всичко е въпрос на възглед. Една суматоха – също. Всеки според възгледите си участвува в нея.”
Из Суматоха
Радичков знае единствено, че суматохата е част от света на въпросите, с които героите му трябва да се справят:
“По-после разказваха, че един друг селянин се бил врязал в суматохата с толкова голяма скорост, че от огромното триене между селянина и въздуха селянинът се самозапалил, паднал в снега (хубаво, че паднал в снега!), снегът почнал да се топи, разнасяло се пищене като от нажежено желязо, хвърлено за закаляване, после пищенето утихнало, но дълго след туй селянинът се чувствувал нажежен и вдигал пара от себе си.”
По сполучливото определение на Светлозар Игов, внушенията на Йордан Радичков целят пародийно-гротескно преобразяване на наследеното от Елин Пелин и Йовков. Това така преднамерено оттласкване от традицията спечелва авторовото присъствие в редиците на модерността. Радичков е сред най-модерните и известни творци от 60-те и 70-те г. на XX в. у нас. Стилът му е образец за подражание. Дори заглавията на творбите му – Обърнато небе, Опит за летене, Свирепо настроение – водят след себе си появата на подобни заглавия у други писатели: Гневно пътуване, Диви разкази, Пътища за никъде, Самоубийствено живеем…
Една от творческите цели на Йордан Радичков
е утвърждаването на “действащ свят на безмислието”: като метафора на тъжното социалистическо настояще, но и като негова карикатура. Това само по себе си е революционен акт. Да не забравяме, че става дума за 60-те г. на XX в., преминали в усилия по строене на социализма у нас. Какво е учудването, когато “подривната дейност” на Радичков остава несанкционирана от властта! Дори напротив. Йордан Радичков е сред най-почитаните творци на социализма.
Какви са съставките на вълшебната смес у Радичковото повествование? Той пише иносказания. Героите му се “втурват” вътре и отначало започват се чудят какво ли правят там. Ще ги видим да съзерцават света и да се самосъзерцават. Вглъбението им е достатъчно голямо, за да предизвика недиалогичност. Всеки от героите говори и мисли каквото си знае, без да го е грижа за другия. Това е кодът за Радичковия абсурдизъм.
Той разсмива читателя
Присъствието на героите води като следствие до някаква перипетия. Тази перипетия “снема” недиалогичността на героите. Отнема тяхната оригиналност и ги подчинява на едно общо дело – участие в суматохата, например. Общото дело представлява своеобразен щурм към вечния “свят на въпросите”. По този проникновен начин тълкува Радичковата поетика Владислав Тодоров.
Сред основните творчески характеристики на Радичков е самобитността. Той не е следовник на чужди образци. Критици го поставят близо до Кафка, Светослав Минков, дори виждат в него българския Маркес (по линия на т. нар. магически реализъм). Радичков обаче приема сравненията с усмивка, тъй като не е чел тези автори, когато е писал ранните си, станали известни творби.
Прочетете още… историята на изчезналия архив на Светослав Минков, който Lifebites.bg откри
През 1965 г. Йордан Радичков издава сборника с разкази Свирепо настроение – книгата, определена като начало на “големия обрат” в родната литература. Защо е толкова важна тя в литературноисторически план? Образно казано, чрез нея се слага краят на “големите надежди” в литературата ни. Започва постепенно преодоляване патетиката на социалистическия реализъм. Няма ги вече “блеснали житата, окъпани от топъл дъжд”.
Явно някой някъде е сложил край на “възхода на героична, героичната младеж”. Може би това е дело на верблюд? А може би на сръбско прасе? Това само Радичков знае. Факт е, че великото и гордото бива заменено от насмешката на Радичковия скептицизъм. Идва ред на окарикатуряването.
Този негов скептицизъм не бива да се осъжда твърде строго. Той е израз на човешката му душевност. Писателят е чужд на крайностите в поведението, на невъздържанието и на възторзите. Заслужава да бъде четен дори само заради това, че по такъв майсторски начин
съчетава делничното с фантастичното
След Свирепо настроение Радичков пише Горещо пладне (1966), Привързаният балон (1967), Барутен буквар (1969) и др. Умира на 21 януари в София през 2004 г.
Той е сред българските автори, които имат най-голям шанс за Нобелова награда. Властта много добре е съзнавала това, но според Светлозар Игов поради “някакви тъмни и неясни инсинуации” Йордан Радичков не е подкрепен достатъчно: “Живковият личен режим има друг желан и подготвян кандидат – но не на наградата за литература, а на Нобеловата награда за мир.” Така България изпуска шанса да спечели награда в лицето на един много силен и добре представен, превеждан в чужбина и известен автор, какъвто е Радичков в края на 70-те години на XX век.
