В началото на 2018-а светът бе потресен от новината, че в едно малко калифорнийско градче са били открити 13 братя и сестри, оковани във вериги от родителите си. Мръсни (къпането било позволено само веднъж в годината), недохранени, на тъмно, при ужасни условия и в непоносима смрад. По вида им, полицаите първо решили, че децата са малки. Оказало се, че сред “малките”, държани в плен, има пълнолетни. Възрастта им – между 2 и 29 години. Родителите Дейвид и Луиз Търпин бяха арестувани по обвинение в изтезание и застрашаване живота и здравето на децата.
Скоро след като гръмна новината, американското списание Тайм публикува текста на една жена, преживяла подобно детство. Тя се казва Мод Джулиен – известен френски психотерапевт и автор на мемоарната книга Единственото момиче на света. В Lifebites.bg също решихме да споделим с вас думите ѝ.
“Целият свят бе шокиран, когато наяве излезе вестта за 13-те братя и сестри от малко калифорнийско градче, които години наред са били държани заложници в дома си от собствените си родители. Децата бяха открити мръсни, изпосталели, гладни, някои от тях вързани с вериги за леглата си. И оттогава неминуемо се задава въпросът – Как е възможно това да се е случвало пред очите на всички и никой да не го забележи?
Аз знам как. Защото съм го преживяла. И аз бях в плен
От раждането ми до моята 18-а годишнина аз също бях държана в пленничество от собствения ми баща. Нямах никакъв контакт с външния свят. Баща ми също беше убеден, че изпълнява свой свещен дълг (подобно на семейство Търпин, видно от собствените им обяснения пред полицията – бел.ред.). А този дълг беше да ме поставя постоянно пред изпитания с цел да “елиминира всяка слабост“. Караше ме да държа електрическата ограда в продължение на няколко минути, да прекарвам цели нощи в мазето, пълно с плъхове и да работя тежък физически труд. Беше промил мозъка на майка ми и тя бе инструмент в ръцете му за насилието, което прилагаше върху мен. Когато станах на 18, успях да избягам.
Години наред се опитвах да се освободя психически от преживяното. Но се връщах за срещи с баща си – за да го наблюдавам в качеството му на хищник. Същински великан-човекоядец. Станах психотерапевт и се посветих на опитите да разбера механизмите на психичното и физическо оковаване. Както и на това да помагам на жертвите да се освобождават от собствените си чудовища.
На пръв поглед Дейвид и Луиз Търпин изглеждат нормална двойка, избрала формата на домашното обучение за децата си. Безспорно може да има разумни причини за това да се премине към такова обучение. Но редом с това задължително трябва да се има предвид, че изтеглянето на децата на едно семейство от публичното училище е перфектен начин да се упражни тотален физически и ментален контрол върху тях,
встрани от всякаква външна намеса
Бабата и дядото обясниха как тези деца можели да рецитират дълги пасажи от Библията. А както е известно, механичното наизустяване е популярен инструмент за потискане на оригиналното мислене, отклонява задаването на въпроси и пречи на развиването на самосъзнание.
Семейството е правило всичко възможно да живее щастливо. Сестрата на Луиз Търпин каза:
“Винаги сме мислили, че животът им е перфектен”.
Дори шефът на полицията в града бе смаян от разкритията. Думите му в самото начало бяха: “Ще ми се да можех да ви кажа защо се е случвало всичко това“.
И все пак, съседка на семейството разкри, че за последните две години само един път е виждала децата и то само три от тях. По нейните думи те изглеждали “като вампири“, тъй като били съвсем бледи и излизали навън само нощем. Други съседи пък признаха, че имали съмнения, но понеже не били сигурни, предпочели да изчакат, преди да реагират.
Никой от нас не иска да си мисли лоши неща за другите. За жалост, това е обща реакция към някакъв вид злоупотреба. Но ако вие като съсед забележите нещо не съвсем нормално, не си затваряйте очите. Бъдете бдителни и уведомете властите, ако нещо се случи. В крайна сметка, жертвите биват спасявани след намесата на съответните органи.
Външната намеса е най-голямата заплаха за хищника
Когато аз бях дете, една моя учителка по пиано забеляза синини и прорезни рани по ръцете ми. Родителите ми спряха уроците и аз никога повече не я видях. По-късно се появи друг музикален педагог, който в крайна сметка ми помогна да избягам. Този мъж забеляза, че нещо се случва. Заподозря, че съм държана в плен. И за разлика от останалите възрастни, с които бях имала контакти до този момент, той реши да направи нещо. Защото много често става така, че много хора са държани заложници пред очите на обществеността. И няма кой да им помогне не защото другите не ги е грижа, а защото през ум не може да им мине това, което се случва. И то пред очите им.
Когато цялото семейство Търпин отиват във Вегас за размяната на брачни клетви, начело на “церемонията” е имитатор на Елвис Пресли. След ареста на родителите, той проговори. Каза, че не е заподозрял изобщо какво може да се случва в дома им. Пред него е стояло голямо семейство, демонстриращо добри отношения на любов и привързаност. За децата казва, че “говореха тихо и бяха много добре възпитани“.
Научавайки новината за ареста на Дейвид и Луиз, той продължава да не може да повярва. Казва:
“Може би нещо наскоро ги е променило – от медицинско или работно естество. Не бих искал да мисля, че децата са страдали толкова дълго”.
Ето още една масова грешка
Хората не могат или не искат да видят, че подобно поведение съществува. А още повече – че са пропуснали да го идентифицират. В действителност, те са били буквално омагьосани от чара на хищника. А последният знае как да бъде обаятелен. Човекът не става звяр изведнъж. Това е дълъг процес, в който се учи да създава механизми на съблазняване, които после ще използва върху потенциални свидетели. Развива и техники за контрол на съзнанието на жертвите си.
Децата на семейство Търпин са били в плен много дълго време
Другите деца на тази възраст вече са развили умения да участват в конфликти или да въстават срещу неща, които не им се нравят. Те знаят как да отвръщат на удара. Деца като Търпин не могат да реагират. Те нямат своя воля, нямат собствен живот и затова е възможно да бъдат оковавани, без да въстават срещу това. Изглеждат възпитани, говорят тихо, а вътрешно страдат и са буквално обезобразени. Детето, което успява да избяга и да потърси помощ, трябва да бъде поощрено за смелостта си. Изумително е, че едно момиче, страдало години наред, успява да се опълчи в крайна сметка и дори да спаси братята и сестрите си.
От личния и служебния си опит знам, че възстановяването от такива поражения отнема години. Продължава цял живот. Докато аз бях в плен, единствената ми утеха беше компанията на животните, книгите и музиката. В годините след освобождението си аз се научих да се опирам на добротата на хората, на които вярвам. Изключително важно е сега на тези деца да се осигури среда, в която да се изгради идентичността им. И в същото време – да се предпазят други, които може да попаднат в тяхната ситуация”.
