Има няколко неща, за които светът се сеща, когато стане дума за Айн Ранд. Моята любима асоциация, без да искам да омаловажавам литературно-философските постижения на Ранд, е с издълженото ѝ цигаре. Над което от снимките винаги наднича въгленовият ѝ поглед. Прогарящо проницателен.
И макар да надраснах увлечението си по нейните широко дебатирани есета от сборника Добродетелта на егоизма, част от мен продължава да ѝ е задължена за уроците по отстояване на себе си. Вероятно те са и причината днес, близо 4 десетилетия след смъртта ѝ,
Айн Ранд да е все така обсъждана
и обожавана. Нейната рационална философия, която самата Ранд нарича обективизъм, стъпва върху идеята за съзидателния егоизъм. А нескритата ѝ ненавист към комунизма ѝ навлича славата на Омир на капитализма.
Родена на 2 февруари 1905 г. в Санкт Петербург като Алиса Розенбаум, бъдещата американка, която тепърва ще стане философ, романист и сценарист, сменя името си, когато пристига в Щатите. Стъпва в Ню Йорк едва 21-годишна. И става въплъщение на самореализиралия се емигрант.
Първите ѝ впечатления са от небостъргачите на Обетованата земя и те я очароват завинаги. Разбираме го и от сюжета на Изворът – известния роман на Айн Ранд за израстването на един архитект (прототип на когото е прочутият Франк Лойд Райт).
Не мога да си спомня дали този или следващият ѝ голям роман – Атлас изправи рамене, е сочен от американците за
най-влиятелната книга след Библията
Но е факт, че и двата са продавали десетки хиляди бройки, докато авторката им е била все още жива. Половин век след издаването им, продажбите са вече десетки милиони, а Атлас дори заема първо място в класацията за художествена литература на Amazon.com в началото на сегашната декада.
Тогава, покрай световната финансова криза, журналистите заговарят за икономическото пророчество, заложено в романа. Но едва ли то е основната причина книгите на Айн Ранд да продължават да се купуват.
Една от най-влиятелните жени на ХХ век сама свежда художествената си формула до 5 елемента. Сред тях, освен икономиката, са метафизика, морал, политика и… секс. Последният явно дразни критиците ѝ. Но пък тъкмо изпепеляващата еротика привлича част от по-непретенциозните читатели.
Егоизмът в интимността
е и сред темите, които засяга Айн Ранд в едно от най-популярните си интервюта – това за списание Плейбой. За него е интервюирана не от кого да е, а от писателя футурист Алвин Тофлър. Да си припомним откъси от техния разговор, публикуван през 1964 г.
АЛВИН ТОФЛЪР: В Атлас един от главните герои е запитан: “Какъв е най- порочният тип човек?” Отговорът му удивлява. Той не казва садист, убиец, сексуален маниак или диктатор; той отговаря: “Човекът, който няма цел”. Все пак ми се струва, че повечето хора изживяват живота си, без ясно да са си поставили цел. Смятате ли ги за порочни?
АЙН РАНД: Да, до известна степен.
Защо?
Защото тази черта на техния характер е в основата на всяко зло, споменато във въпроса ви, тя го причинява. Садизмът, диктатурата – всеки вид зло – е следствие на бягството на човека от действителността. Следствие е на неговата неспособност да мисли.
Човекът без цел – това е човек, който се носи по течението, отдава се на случайни чувства и неопределени импулси.
Той е способен на всяко зло, доколкото по никакъв начин не контролира собствения си живот. А за да имаш контрол над живота си, е нужна цел, конструктивна цел.
Нима Хитлер или Сталин, ако говорим за тирани, не са имали строго поставена цел и не са контролирали живота си?
Разбира се, че не са. Забележете, че и двамата завършват дните си като пълни психопати. Тези хора не са имали чувство на собствено достойнство и, следователно, са ненавиждали всичко живо. Впрочем, тяхната психология е отразена в Атлас в образа на Джеймс Тагарт. Човек, който няма цел, но който е принуден да действа, насочва действията си към унищожаване на другите. Това съвсем не е конструктивна, творческа цел.
Според вас аморална ли е жената, която предпочита да се посвети на дома и семейството, вместо на професионалната си кариера?
Не е аморална. Бих казала, че е непрактична, доколкото грижата за дома не може да е пълноценна работа, с изключение на времето, когато децата още не са пораснали. Обаче, ако тя иска да има семейство и изцяло да му се посвети, макар и за известно време, би трябвало да подходи към това като към професионална дейност.
Тоест, да изучи предмета, да установи правила и принципи, посредством които възнамерява да възпитава децата, да подходи към задачата от позицията на интелекта. Това е много отговорна задача и много важна, но само когато към нея подхождат като към наука, а не просто като към емоционална прищявка.
А къде според вас в живота на рационалния човек, чиято единствена и главна страст е работата, е мястото на романтичната любов?
Това е главната награда за такъв човек. Единственият човек, способен да изпита дълбока романтична любов – това е човекът, движен от страстта си към работата.
Любовта изразява чувството на собствено достойнство, най-дълбоките ценности в характера на мъжа и жената. Влюбваш се в човек, притежаващ същите ценности. Ако човек няма ясно определени ценности и нравствени сили, той не е способен да оцени по достойнство друг човек. В тази връзка бих искала да цитирам Изворът, където един от героите произнася фраза, често повтаряна от читателите:
“За да кажеш Аз те обичам, първо трябва да се научиш да казваш Аз.”
Трябва ли напълно да игнорираме емоциите, съвсем да ги отстраним от живота си?
Разбира се, че не. Просто трябва да знаем мястото им. Емоцията е автоматична реакция, автоматично следствие от ценностната система на човека. Следствие, а не причина. Между разума и емоциите на човека няма непременно противоречие – при условие, че се спазва правилното съотношение.
Разумният човек знае, или съзнателно се стреми да узнае, източника на своите емоции, основните нагласи, от които възникват емоциите. Ако тези нагласи са неверни, той ги коригира. Той никога на постъпва, воден от емоции, които не може да обясни, чието значение не разбира. При оценка на ситуацията той разбира защо реагира именно така, и разбира прав ли е или не. В него няма вътрешни конфликти, неговият разум и емоции са съединени в едно, неговото съзнание е напълно хармонично.
Емоциите не са му враг, те са средство, позволяващо да се наслаждава на живота. Но той не се ръководи от емоциите, а от разума. […]
Емоциите са резултат от вашите ценностни съждения; обусловени са от заложените във вас предпоставки, независимо дали осъзнавате това или не. Прищявката е емоция, причината за която не знаете, и не искате да знаете.
Твърдите, че личното щастие – това е висша цел, и че саможертвата е аморална. Отнася ли се това за любовта в същата степен, както за работата?
Към любовта в най-голяма степен в сравнение с всичко останало. Когато сте влюбени, това означава, че човекът, когото обичате, става извънредно важен за вас и вашия живот. А това е много егоистично. Ако не бяхте егоист в това отношение, това неизбежно би означавало, че присъствието и изобщо съществуването на любимия човек не ви носи никакво удоволствие или щастие, и че вие обичате този човек от съжаление, че се принасяте в жертва. […]
Любовта не е саможертва тя е най-дълбинното утвърждаване на нашите лични потребности и ценности.
Човекът, когото обичате, ви е необходим заради вашето собствено щастие. И това е най-големият комплимент, който сте в състояние да направите на този човек.
Някъде вие казвате, че мъж, който губи време, тичайки след жени, е човек, който презира сам себе си. Бихте ли уточнили какво имате предвид?
Този тип мъже сменят местата на причина и следствие по отношение на секса. Сексът е израз на самоуважението на човека, на неговата самооценка. Но човек, който не цени себе си, се стреми да обърне процеса обратно. Той се стреми да извлече самоуважение от своите сексуални победи, което по принцип е невъзможно. Той не може да придобие собствена ценност на базата на броя жени, за които представлява ценност. Но тъкмо с такава безнадеждна работа се опитва да се занимава.
