8 часа сутринта е. Отпивам глътка от първото за деня кафе и се наслаждавам на сутрешната прохлада, която нахлува през отворения прозорец. Скоро ще стане горещо. В България е зима, но тук, в Чили, лятото е в разгара си. Вдишвам от аромата на хляб, който завладява цялата къщата. Това е техният ритуал. Мои домакини са Яна Меламед и Вячеслав Стоянов – двама българи на колела, които почти 3 г. обикалят Америките – от Аляска до Ушуая.
И навсякъде, където отидат, пекат за хората, които им дават подслон, от вкусния си хляб. Всъщност, дали рецептата на този хляб е толкова специална, или това се дължи на
подправката “любов”
си остава загадка. Вячеслав е опитен пътешественик. Преди да се впусне в това приключение, българинът, който е родом от Крим, е навъртял 70 хил. км из различни краища на света. Досега винаги е тръгвал сам на път.
В това пътешествие обаче, започнало през май 2015 г., до него е спътничката му Яна Меламед. По 24 часа в денонощието са заедно и хората вече определят
двамата българи на колела като едно цяло
Та, в момента Вячеслав пече хляб за чилийското семейство, което ги е подслонило, а Яна още спи в съседната стая.
Колко километра оставихте зад гърба си от началото на пътешествието? – питам Вячеслав.
В.: За тези почти три години изминахме 44 500 км през Северна, Централна и Южна Америка до Чили. Оттук се насочваме към Патагония, през границата с Аржентина, до Ушуая – най-южния град на планетата.
Първоначално бяхте обявили, че обиколката ви ще приключи през април 2017 г. Май доста изоставате от графика.
В.: Изоставаме много, но решихме да не гоним графика, а да се наслаждаваме на пътя. Пътят не е дистанция, а хората, които срещаме, и местата, които виждаме. Спираме с колелата, хората ни канят на гости. Особено тук, в Чили, са много отзивчиви и гостоприемни. После ни е трудно да си тръгнем от къщите им. Чужденци тук почти не срещаме. Може би в Патагония ще видим повече колоездачи. Казват, че това е Меката на пътешествениците.
Смятаме малко да побързаме, защото през март-април в Патагония идва есента, а с нея и дъждовете. Предполагаме, че ще приключим нашето пътешествие в Ушуая през април. Но не мислим да бързаме да се прибираме. От Ушуая ще се качим до Буенос Айрес, а после през Уругвай до Бразилия, до Рио де Жанейро. Там ще поработим малко, за да се върнем в Европа.
Твой вдъхновител знаем, че е околосветският пътешественик Владимир Сорокин. А Яна как я подлъга да тръгне с теб? Имаше ли тя преди това някакъв опит?
В.: Нейният случай е много интересен, защото тя не е активен колоездач. Карала е колело като малка. Преди да замине за експедицията нямаше колело. За първи път започна да кара по-дълги дистанции с багаж. Но в Аляска лека-полека свикна с колелото и с тежестта му. Това показва, че за да тръгнеш на такова пътешествие, не е нужно да бъдеш активен спортист с опит.
Колко километра изминавате на ден?
В.: Зависи от терена. При планински терен минаваме 20-30-50 километра. Понякога качваме планината 3-4 дена, това се случваше особено в Перу. 100-километрово изкачване правихме 3 дни – до 4 800 м. надморска височина.
Стигнахте и до Мачу Пикчу.
В.: Да, предприехме едноседмично пътуване до Мачу Пикчу. Там имаше супер много туристи. 5 хил. души всеки ден отиват да видят Мачу Пикчу. Това е пример за това, как една историческа и природна забележителност се превръща в машина за пари. Работихме един месец в Куско, за да можем да си позволим да отидем там. Това е скъпо удоволствие, но мястото е уникално. Има много добра енергия. Но нека се върнем към километрите, които изминаваме на ден. Когато е равно, минаваме по 100-120 км.
А как се храните? Станахте ли вегетарианци по принуда?
Живеем икономично. Не харчим пари за хотели и ресторанти. Спим на палатка. Готвим си сами. Но не сме вегетарианци, всеядни сме. Тук в Чили, като и в САЩ, се изхвърля много храна. Намираме храната буквално на пътя – хляб, зеленчуци, животни, убити от преминаващи коли – зайци, елени. Когато е прясно месото, си отрязваме някое парче и си готвим.
С какъв бюджет се оправяте? Много хора биха искали да бъдат на ваше място, но казват, че нямат пари за такива приключения.
В.: Започнахме пътешествието си с бюджет от хиляда долара. Харчим между 3 и 5 долара на ден за двамата, основно за храна и части за колелата, екипировка. Изкарваме някакви пари, като продаваме пощенски картички. Аз правя снимки, Яна рисува. Разчитаме повече на дарения. Хората виждат, че сме пътешественици, тръгнали на дълъг път и доста ни помагат, дават ни храна. Трудно е, но парите не са пречка, за да тръгне човек на път. Най-важно е желанието и нищо да не те задържа на едно място.
Едно време Володя Сорокин ми беше казал, че се чувства като божи странник по време на своите обиколки. А вие как се чувствате?
В.: По-скоро хората така ни определят – като божии странници, месии, но не сме такива. Просто тук, в Америка, хората са много вярващи. Възприемат ни като странници, които предават по пътя си знанието на народа, от който произлизат. Ние сме свободни и пътуваме за никъде. Имаме си някакъв план, но не бързаме да го приключим. И хората ни се чудят. Мнозина живеят в някакъв затворен свят.
Много работят, нямат време за почивка, нямат време за семейството си и дори за себе си. А ние разполагаме с цялото време на света.
Но и ние си имаме нашата рутина. Когато не караме, често пререждаме багажа. Понякога тежестта на колелото се качва до 70 кг. Носим много храна, вода. Прекосихме доста пустини в Мексико и в Южна Америка. Пустинята Атакама в Боливия доста ни измори. 300 км минавахме за 10 дена. Налагаше се да бутаме колелата, защото нямаше никакви пътища, само пясък.
Вячеслав отива да погледне хляба, който се пече. В стаята влиза Яна и се усмихва. Питам ги, дали по пътя си срещат много други пътешественици.
В.: Да, особено в Централна Америка. Може би, защото пътят е само един и в момента се опитват да го направят туристическо място, за да повдигнат стандарта на държавите там. Срещнахме и едно семейство българи, които живеят в Канада. Бяха тръгнали от Торонто към Ушуая. Може би вече са се прибрали у дома, защото доста по-бързо от нас се движат. Не се застояват със седмици на различни места, за да продават хляб.
Вижте още… историята на норвежеца, който посети всички страни в света, преди да навърши 40 години!
Яна, а как реагират хората, като разберат, че сте от България?
Я.: Обикновено нямат никаква представа къде се намира. В Перу мислят, че това е някъде в САЩ. В една перуанска провинция ни се случи една забавна история. Една възрастна жена ме попита: “Откъде сте, госпожице?” “От България”, – отговорих ú аз. А тя ме попита
“Това село къде се намира?”
Но в Мексико, например, много се впечатляваха, като разберат откъде сме. Явно, бяха наясно географски къде се намира България.
Как са пътищата за каране на колело в Латинска Америка?
Я.: Зависи. В Колумбия, например, има страхотна велокултура. В събота и неделя всички са на колела. Има повече колела, отколкото коли. Има велопътища. Някои от тях следват магистрали, което е страхотно. В Еквадор имахме късмет, защото точно бяха обновили всички пътища и беше широко.
Но в Перу и Боливия беше много зле – предимно черни пътища, тесни, с големи камъни, много се затъва. В Чили е доста цивилизовано. Като влезеш в град, има велоалеи, има уважение към велосипедистите. Спазват правилника. Независимо дали си с кола или колело, те отчитат като част от движението.
Кое е вашето Топ 4 на страните, които посетихте досега?
Я.: На първо място САЩ. Там видяхме много красиви и уникални места. Доста е цивилизовано. Не се притесняваш, че ще те ограбят. Колоезденето е добре развито, има много велопътища. Може да се каже: удобно е да се пътешества. Хората там много ни помагаха. Второто място е за Коста Рика. Много красива страна! Точно както съм си представяла някога плажовете в тропиците. На трето място е Мексико. Мексиканците са много готини. Дружелюбни са, интересуват се от чужди култури. Винаги искат да научат нещо ново и различно.
Там почти никога не ни се е налагало да спим навън. Когато започнем да опъваме палатката, някой идва и ни кани в къщата си. После кани цялото си семейство, приятелите и прави купон, за да се запознаем. И на четвърто място бих казала Южна Америка като цяло. Аз още не мога да ги разделя държавите. Беше горе-долу едно и също навсякъде.
Тук планината е страшно красива
В Перу беше впечатляващо да се види тази могъща планина, населението, което живее почти без никаква технология, и се бори за всеки картоф, който вади от земята. Беше невероятно да видим една нива под наклон почти 90 градуса и хората, които се катерят по нея, за да я копаят и обработват на 4 хил. метра надморска височина. Ние нямаме въздух да караме колела, а те копаят и свалят чували с картофи по 50 кг на гръб.
Накрая искам да ви попитам по какъв начин се запознавате с хората, които ви приютяват? Планирате ли нещата или разчитате на случайни покани?
В.: Има една страница www.warmshowers.org – отговаря Вячеслав, който междувременно отново се върна при нас. – През нея хората търсят къде да отседнат или предлагат подслон. Сайтът е само за велопътешественици. Хората, които предлагат подслон, обикновено обичат да научават нови неща и са отворени за чуждите култури. За нас пък е добре дошло да отпочинем и да поживеем сред местното население на дадената страна, да се запознаем с неговата култура и традиции.
Както разбирате, ако човек иска да пътешества, не е нужно да разполага с много пари. Най-важно е желанието. Загърбваш условностите и – на път!
Още снимки от пътешествието на двамата българи може да разгледате в галерията по-долу:
