Жорж Папазов: Никой не е пророк в родината си

Жорж Папазов оправдава библейската истина, че никой не е пророк в собствената си страна. Почитан в чужбина като един от най-добрите художници на своето време, а у нас е осъден на десетилетна забрава. Защо?

Съществува следното обяснение. В южноевропейските общества, към които може да бъде причислено и българското, на най-голяма почит са родовите връзки. За добро или лошо… Родителите “гледат” децата си цял живот, бдят на тях, правят всичко възможно да ги “уредят” на работа, когато пораснат. Връзката с корена е много здрава.

Докато в северноевропейските общества и в Новия свят отношенията между хората се основават по-скоро на талантите. След пълнолетие по-бързо “се излиза” от семейството. Родителите и близките роднини не се чувстват длъжни да помагат и не се бъркат да „уреждат“ живота на децата. Затова пък се дава път за обществено израстване на надарените с талант личности: на тях им се помага и те са толерирани. Било те и чужденци.

У нас преобладават колективистичните нагласи, докато на други места на почит е индивидуализмът. А

гениалният художник Жорж Папазов е бил краен индивидуалист

Затова е нормално такъв “да излезе” в чужбина и там да се осъществи. Докато в България задълго ще остане неразбран и отричан като творец. За отбелязване е, че неговото изкуство не се приема добре у нас и преди 9 септември, и след това. В свои размисли върху изкуството Папазов пише:

“Аз считам, че художественото творчество не е дело на колективен догматизъм, а субективна съдба на самия творец. Премахнал от себе си всякакви изкуствени предразсъдъци, аз вярвам, че съм запазил сърцето си свободно.

В моята работа нямам правила. Всичко, което върша, е резултат на свобода.”

Георги Папазов е роден в Ямбол на 2 февруари 1894 г. Той е шестото, най-малкото дете на ямболския търговец на коне и бакалин Панайот Папазов. Бащата скоро почива и с изхранването на семейството се занимава най-големият син. Търговията е в кръвта на семейство Папазови. Единствено малкият Георги расте мечтателен и без да усеща съпричастност към еснафската среда.

Георги е глезеното дете и фамилна гордост

Братята му предусещат, че е призван за нещо голямо. След като взема участие като доброволец в Балканските войни от 1912-13 г., Георги Папазов е пратен да учи в Инженерно-техническо училище в Прага за паркостроител. От изучаваните предмети единствено рисуването и чертаенето са му присърце. По-късно си спомня:

“До това време в моята родна страна никога не бях слушал да се говори за рисуване и живопис, не бях виждал и ми бе чуждо понятието картина.”

Скоро разбира, че няма да го бъде като инженер. Неговото призвание е рисуването. Напуска Прага и през 1914 г. отива в Германия (Мюнхен), където взема уроци по живопис от немски професори. Първите му творби са реалистични акварели и пейзажи. В Мюнхен се запознава с българската студентка Беатриче Палазова. Скоро двамата сключват брак.

Художникът събира кураж за първа изложба в родината си. Това става още 1919 г. Творбите му са подложени на злостна критика. “Лудо, глупаво цапане с четка – продукт на болен организъм”, заключава преподавателят от художественото училище Харалампи Тачев.

Неуспехът не сломява младия човек

Той все още е на кръстопът в търсенията си – между чешкия реализъм, в който е отначало школуван, и набиращия популярност през 20-те години немски ексионизъм. В „германския“ си период (1918-1923) Папазов търпи силното въздействие на експресионизма. През 1921 г. успява да продаде първа картина – Коне, от Берлинската художествена изложба. Първата половина на 20-те г. преминава в местене от град на град – Виена, Берлин, Женева и накрая Париж (1924 г.).

В Париж буквално нахлува с гръм и трясък. Това се случва тъкмо по Нова година. Влиза в едно артистично заведение в Париж, издокаран в типичния си за онова време стил – широкопола шапка, бастун и пелерина – и натоварен с платната си. Поглежда ядовито насядалите по масите художници и им казва:

“Кучета на конкретното изкуство, ще ви счупя главите с този бастун, ако не признаете превъзходството на моето изкуство.”

Във Франция се установява за постоянно – до края на живота си, който настъпва на 23 април 1972 г. Сравнително бързо и лесно Жорж Папазов осъществява пробива си в артистичните среди. Това се случва отново малко случайно. Заема се да търси място, където да предложи картините си. Наема носач, който да достави картините в една скромна парижка галерия. Носачът обаче изгубва бележката с името ѝ, затова ги занася в познатата му и прочута в цял Париж галерия Вавен-Распай. Там много харесват творбите и вземат Папазов на своя издръжка и под свое покровителство.

Индивидуализмa и неподправената си оригиналност Папазов съхранява за цял живот. Отказва да бъде причисляван към каквито и да било “–изми“ и естетически концепции:

“Останах индивидуалист и не се свързвам с никаква школа. Не съм нито футурист, нито сюрреалист, нито кубист. Аз съм просто художник.”

“Ръцете ми, водени от страстта за рисуване, изпълняваха слепешката онова, което създавах в мечтите си.”

“Изкуството винаги изразява едни и същи неща: Животът, Любовта и Непознатото.”

В предговор към негова изложба в Прага през 1935 художникът Оскар Кокошка отбелязва: “Жорж Папазов е български художник, който направи име в Париж, където изкуството му се приема като самостоятелна клонка на модерната живопис. Мнозина френски художници са изпитали влияние от него.”

С творбите си от първите години в Париж Жорж Папазов се явява “сюрреалист преди сюрреализма”. Неговата дълбоко оригинална живопис не следва никакви естетически програми. Рисува, воден от „вътрешните“ си сили. „Папазов в своята душевност е по-скоро един средновековен монах, излязъл от средновековните манастири, където царуват правилата на „модерната точна стойност.“

Може би тук е ключът към разгадаването на Папазов:

носталгията по България

Пред свои близки споделя, че мотивите си черпи от народните престилки на майка си.

Вижте още… за символиката на женската престилка

“Тайната на неговата творческа чувствителност е неугасващото му чувство за родното.” Това са думи на френския поет, писател и критик Андре Салмон. За приятеля му Марсел Еме пък Папазов е истински син на тази странна и привлекателна България. Един “мистичен славянин, представящ превъзходно своята страна“, по думите на художника и илюстратор Анри Роше.

Блестящи отзиви има за изложбата на Жорж Папазов в Швеция през 1933 г. “Вие носите пламък в душата си, Вие сте мечтател и мистик, който търси истината – Вашата истина – в собствените си душевни глъбини. Вие, драги Папазов, обогатявате съкровищницата на човешките мечти”, казва му Рагнер Хопе, директор на Музея за Модерно изкуство в Стокхолм

“Европа, в търсене на един нов мит, ще намери може би в този варвар обновление на своето изкуство. Папазовото изкуство е един език на душата и едно лирично състояние. Папазов има дара да създава фантасмагории от йероглифи и идеограми“, допълва критикът Валдемар Жорж. Колегата му Морис Рейнал смята, че „целта на Папазов е да внуши мистерията на подсъзнателното, предавайки най-обикновените предмети в най-странни, емоционални, най-загадъчни, най-меланхолични, най-трагични, най-кошмарни форми.” А Жан-Пол Креспел допълва:

“Папазов създава една дълбоко оригинална живопис, изпълнена с радостен хумор”.

Единствено у нас големият художник Жорж Папазов остава непризнат приживе. Макар отделни наши изкуствоведи да са му изказвали почитта си, изложбите, които поставя у нас през 1928, 1934 и 1935 г., са посрещнати отрицателно. При все това Папазов си остава завинаги влюбен в България. Както свидетелстват близките му във Франция, той винаги е подчертавал, че е български художник и не ще забрави родината си.

Вижте още… кой остави българските следи на Луната