“За някои негови персонажи (на Ботичели – бел.ред.) би могло да се каже, че само преди миг са се събудили и сега се учудват, задето са се оказали в реалния свят. Но от всичко най-много желаят да се върнат в света на сладките сънища”
Аби Варбург (1893) – германски критик
Той създава красиви, замечтани, забулени в лека мъгла и едва доловима тревога образи. Дълго време името му тъне в забрава, но днес заслужено е заел мястото си в съзвездието на големите художници.
Алесандро да Мариано ди Вани ди Амедео Филипепи или Сандро Ботичели, наследил прякора Бъчвичката от брат си, е роден на 1 март 1445 г. във Флоренция. Бащата, кожар по професия, изпраща Сандро да учи занаят при един бижутер, уморен от екстравагантния му ум. Според Джорджо Вазари, по това време между живописците и бижутерите съществува толкова тясна връзка, че влизането в работилница на едните означавало пряк достъп до занаята на другите.
Известно време бъдещият художник учи при Фра Филипо Липи и успява да овладее майсторството към изящната линия и цвят. Но Ботичели не поема по пътя на майсторите от втората половина на Куатроченто – Полайоло, Перуджино, Верокио, Гирландайо, прокарали пътя към Зрелия Ренесанс. Той не се стреми да подражава на „природата“, не се отдава на перспективата, на анатомията и пропорциите на човешкото тяло.
Ботичели тръгва по свой път и може би затова не оставя последователи
Една от първите творби, която му носи обществено признание, е алегорията Силата на духа, рисувана по поръчка на Търговския съд във Флоренция.
Но творбата, която привлича вниманието на Медичите, е Поклонението на влъхвите, изписана в капелата на Медичите в църквата Санта Мария Новела. Още тук Ботичели показва афинитета си към сложния свят на човешките преживявания, представяйки ни галерия от човешки образи. Персонажите са реални хора – членове на рода Медичи. Сред тях Козимо (първият от династията), Пиеро (непопулярен син на Козимо), Лоренцо (вероятно най-ярката фигура от династията, наричан още Великолепни), Джулиано (брат на Лоренцо, чието убийство е едно от известните в историята). А също и изявени дейци на изкуството и науката – Полициано (поет, драматург и възпитател на децата на Лоренцо), Пико дела Мирандола (философ), Филипо Строци и др.
Лицата на мъжете са предадени майсторски, личи “остротата на характерите – нервни и иронични, ласкателни и отнесени” (според Роберто Лонги). В десния ъгъл вниманието ни привлича едра фигура, загърната в жълта роба, с гъста рижава коса, месесто лице и устни, с пронизващ поглед.
Това е самият автор
„За него казвали, че е тромав, импулсивен, непостоянен, ексцентричен. Но всъщност е погълнат от своето изкуство“.
Това казва Пол Статърн в книгата си Медичите. Кръстниците на Ренесанса. И обяснява, че между Лоренцо де Медичи, наречен Великолепния и Ботичели съществувала взаимна симпатия и владетелят му намирал постоянно поръчки в едни от най-заможните фамилии на града – Содерини, Торнабуони, Веспучи.
През 1478 г. започва най-щастливият период в живота на художника. По поръчка на братовчеда на Великолепни – Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи, Ботичели създава едни от най-прекрасните си творби. Типично за философията на времето е свързването на античните сюжети с християнството.
Пролет (Примавера) е едно от тези сякаш неземни произведения
Художникът ни отвежда във вълшебна гора, обитавана от герои от античните митове. Годишните времена са объркани, времето сякаш е спряло, запечатвайки вечната красота на поезията, любовта и хармонията. В центъра на цъфналата поляна стои Венера, благопристойно облечена, вдигнала ръка с жест на Богородица. Съвременниците на Ботичели са намирали сходство между тази пролетна Венера и Мария, майката на Иисус.
Сцената вдясно илюстрира история, разказана от Овидий в Метаморфози. Богът на вятъра Зефир обикнал нимфата Хлорис, а след сватбата я превърнал в богинята на пролетта Флора, като ѝ дал вълшебна власт над цветята. Коментаторите на Пролет откриват в образите на Венера и Флора прилика със Симонета Веспучи, любимата на Джулиано Медичи. По това време тя е определяна като най-красивата жена във Флоренция. Вероятно самият Ботичели е изпитвал чувства към нея, защото миловидното ѝ лице ни гледа от повечето му творби.
Пролет прилича на пъстър гоблен и въпреки че темата е празнична, се усеща една дълбока меланхолия. Всъщност Симонета умира година по-рано от туберколоза. Синята прегръдка на Западния вятър, стреснатият, извърнат поглед, цветята, сипещи се от устата на Флора имат мрачна символика. В другия край на картината е вестителят на боговете Меркурий (разпознаваме Джулиано Медичи), който с жезъла си разгонва облаците. Трите Грации, символ на вечна младост и красота, поразяват с изящните си тела,
крехки и дълбоко човешки
През 1481 г., по препоръка на Лоренцо Великолепни, Ботичели заминава за Рим. Там рисува фрески по библейски сюжети в новопостроената Сикстинска капела. В тях отново срещаме меланхолията. По това време в Рим тече трескаво строителство, постоянно от земята се изкопават антични фигури – голи, без свян, завладяващи.
В съзнанието на Ботичели се ражда една нова Венера, различна от пролетната. Не по-малко идеална, излизаща от морето. 10 години разделят Пролет от Раждането на Венера. Последната е вдъхновена от стих на Полициано от Строфи към турнира:
“Девойка божествено красива
полюшва се изправила се върху мида,
гонена към брега от сладострастния Зефир
и небесата се любуват на това”.
Легендарната красота на Симонета и тук се превръща в духовен символ на платоническата любов, създала света. Художникът ни представя не толкова раждането на богинята, а стъпването ѝ на брега. Една от Грациите я посреща с червена наметка, за да загърне прекрасното голо тяло. Тежко падащите коси са събрани в стегната прическа и само отделни кичури се разпиляват свободно на вятъра. Издаденият напред крак не създава впечатление за център на тежестта, а по-скоро за ритъм.
Венера не стои, а сякаш се носи
Марсилио Фичино разглежда мита за Венера като олицетворение на душата, която благодарение на божественото начало създава красота. За пореден път богинята ни гледа с лицето на Симонета. Тази красота и любов виждаме и във Венера и Марс. Любовта води до съгласието на противоположностите, чиста, създаваща атмосфера на покой, който дори малките сатири – въплъщение на похот и разврат, не могат да нарушат.
Прекрасните лица на героите на Ботичели изразяват гама от чувства, но общо за всички е смътното безпокойство. Мария, наведена над младенеца сякаш ще заплаче. Венера се появява от мидата като перла, но с тревожен поглед. Според специалистите, по своя психологизъм картините на Ботичели почти нямат равни в изкуството на Ренесанса.
Сандро Ботичели умира на 17 май 1510 г. Не се жени до края на живота си. Неговата голяма, но скрита любов към Симонета Веспучи, е изпълнила творчеството му, без да има надежда за взаимност. Младата красавица е била ухажвана не само от Джулиано, но и от много други гран синьори. А той, Сандро, е плебей. Последното му желание е да бъде погребан в краката ѝ. Дали това е така не знаем със сигурност, но знаем поне, че художникът на тревожната красота е погребан в църквата Онисанти във Флоренция, където почива и Симонета.
Вижте още историята на Бернини – магьосникът на бароковия Рим