“Прави ми впечатление, че питието е едновременно сладко и горчиво. А думите за любов – амаре, и за горчилка – амареца, са много близки. …Хайде тогава да наречем питието Амарето! Защото горчивината му е съвсем мъничко. И освен това имаме всички основания да вярваме, че вкусът му ще ни доставя радост поне за времето, отредено ни на тази земя!“ – Мадоната на бадемите от Марина Фиорато. Романът, който направи известно малкото Сароно.
На около 20-тина км северно от Милано се намира Сароно
Името му извиква директна асоциация с това на един от най-известните италиански ликьори – Disaronno Originale. Производителят на леко горчивата напитка твърди, че притежава и се придържа към оригиналната рецепта на първото Амарето, която е от далечната 1525 г.
Компанията и до ден днешен се намира в Сароно. А на сайта им може да се прочете известната легенда, с която се свързва появата на бадемовия еликсир. Според нея през 1525 г. в Сароно пристигнал един от учениците на великия Леонардо да Винчи – Бернардино Луини.
Той имал за задача да нарисува фреска, изобразяваща Богородица, в една от местните църкви – Madonna dei Miracoli. За целта му била нужна муза. Намерил я в лицето на красива местна съдържателка на странноприемница. Предполага се, че освен модел, тя станала и негова любовница. Като жест на любов и благодарност към художника, кръчмарката приготвила специално алкохолно питие с леко горчив вкус, което било наречено Амарето.
В тази легенда обаче се съдържа поне част от историческата истина
Действително Бернардино Луини изрисува четири от нишите в предната част на храма Santuario Beata Vergine dei Miracoli в Сароно. Изобразява четири момента от живота на Божията майка – Поклонението на влъхвите, Представянето на младенеца в храма, Венчавката на девицата и Спорът с лечителите.
Предполага се, че е започнал работа по тях през пролетта на 1524 или 1525 г. Прекрасните творби на Луини могат да бъдат видяни и днес там, при това са в отлично състояние. Майсторството на твореца им е безспорно. Разбирам и защо дълго време авторството на част от творбите му е било приписвано на самия Леонардо да Винчи.
Самата църква е същински ренесансов шедьовър. Пристъпих прага ú без никакви очаквания. На втората крачка обаче спрях, изумена от великолепието, разкрило се пред очите ми. Релефи, скулптурни композиции, фрески – тържество на пищността и изяществото.
Строежът на храма е започнат през 1498 г. През 1535 г. Гауденцио Ферари изобразява своя Концерт на ангелите в големия купол. Характерно тук е това, че има картина от Рая, но отсъстват картини от Ада. Традиционно се изографисват и двете, като акцента обикновено е върху Ада.
В тази църква има много надежда и любов, без страх.
Впечатляващи са и две от скулптурните композиции в храма – Свалянето на Исус от кръста (1529) и Тайната вечеря (1531), дело на Андреа да Милано. Втората впечатлява от пръв поглед – тя е сякаш точно копие на известната едноименна фреска на Леонардо да Винчи (от около 1495 г.), която се намира недалеч, в Милано. Позите, жестовете на Исус и Апостолите, дори краката на масата – приликите са поразителни. А фигурата от дясната страна на Божия син, която би трябвало да представлява св. Йоан, е по-скоро женска, отколкото на млад мъж.
Подозрително съвпадение
Единствената видима за неопитното око разлика е тази, че в картината на Леонардо масата е права и всички герои са от едната й страна, докато в композицията в Сароно, масата е под формата на буквата П. Изобщо, духът на Леонардо витае в тази църква, макар самият той вероятно никога да не е стъпвал в нея.
Светлината в храма е приглушена и аз се чудя на какво да подпра фотоапарата, за да снимам великолепния таван. В този момент към мен приближава симпатичен широко усмихнат възрастен мъж, който сочи тавана и ми обяснява нещо.
Аз повтарям само, че нищо не разбирам
Тогава той прави международен жест, с който ми казва да почакам малко и потъва в здрача зад една от колоните. След минута отново вдигам поглед нагоре и ахвам – таванът е окъпан в мека светлина.
Дядото отново се приближава и за пореден път прави жест да чакам. В един от ъглите забелязвам да присветват една след друга нови светлинки. Когато всички лампи са запалени, получавам знак да продължа да снимам. А аз съм толкова сащисана от милия жест, че нямам сили да вдигна фотоапарата си. Все някак обаче успявам да помоля човека да ме снима на това удивително място.
Нима наистина съм отвикнала от добрината, която не очаква нищо в замяна? В тази част на света нищо не е безплатно и аз вече свикнах с това. Нищо не се случва просто така, заради усмивката, която ще провокира. Сигурно затова този човек успя да ме трогне до дъното на душата ми. Запали едно вълшебство, направи една снимка и после изчезна…
На излизане от храма направих спонтанно нещо, което изненада и мен самата. Поклоних се! Не знам кое ме провокира повече – майсторството и красотата, които определено ме изненадаха или жестът на възрастния мъж. При всички случаи, едва ли ще мога да забравя този ден…
Още пътешествия и впечатления от света Кристина е споделила в личния си блог https://sunnywanderer.wordpress.com.
Вижте още историята на Осмото чудо на света Вила д’Есте