Кое е това, което ни кара да обичаме?

12/02/2018

A A A

Не че обичаме 14 февруари. Но с всички тези сърца по улиците, рекламите и витрините, не можем да не се замислим за любовта. И за най-вълшебната ѝ част – началото. Как попадаме в пленителните ѝ прегръдки? Заради какво решаваме да останем? Кое е това, което обичаме, когато обичаме?

“В мига, в който пожелаеш някого – наистина го пожелаеш, – сякаш си взел хирургическа игла и си пришил щастието си към кожата на този човек, затова всяко разделяне оттук нататък ще причини разкъсана рана,” пише Елизабет Гилбърт в книгата си Кажи “Да”. Продължението на Яж, моли се и обичай –

роман, който също обичаме

– е едно от многото доказателства, че жените са щедри на думи, когато описват чувства. Но как ли биха се справили мъжете, ако ги питаме за любовта? В търсене на онова, което ни кара да обичаме, насочваме поглед към книгите на известни мъже писатели. Авторите ни отговарят от страниците на своите незабравими, докосващи произведения ето така…

КЮРШАТ БАШАР в Музика край леглото ми:

“Когато не откриваш ясна причина за любовта си към някого, означава, че наистина го обичаш… Често пъти обичаш хора, които изпълняват капризите ти, които са като теб. Чувстваш се сигурен с тях. Да обичаш хората, които са като теб, всъщност е лесно. Трудното е да обичаш хора, които не приличат на теб, които не изпълняват всяко твое желание. Трудното е да обичаш някого не защото те прави щастлив, а просто защото съществува, защото не прилича на никого другиго, защото си е такъв, какъвто е…”

СЪМЪРСЕТ МОЪМ в Души в окови:

“Не знам какво е това, което кара някой да те обича, но каквото и да е, то е единственото, което е от значение – няма ли го, не можеш да го създадеш нито с доброта, нито с щедрост, нито с каквото и да било.”

ФРЕДРИК БАКМАН в Човек на име Уве:

“Той бе от хората, които бяха наясно с всичко, което е черно на бяло. А тя беше неговият цвят. Тя беше всичкият цвят, от който той имаше нужда.”

ЕЛИН РАХНЕВ в Зелда:

“Всичко ти обичам. Ама всичко. Всичките артерии и вени. Всичките неврози и възторзи. Принципното несъгласие с околните. Фигуралната естетика във роклите. Бриза точно след въздишката. Дефилето на сълзата над усмивката. Прелетната партитура на клепачите. Ретрото особено във шапките. Есента припаднала сред кожата. Скръбния шансон в походката. Росата на дъха ти след тъгата. Пепелното его. Суетата.”

ФРАНСИС СКОТ ФИЦДЖЕРАЛД в Нежна е нощта:

“Запомни как ме обичаш – беше прошепнала тя. – Не искам от теб да ме обичаш винаги така, но искам да си спомняш. Някъде в мен винаги ще се крие жената, която съм тази вечер.”

ЕЛИН ПЕЛИН в Земя:

“Животът без любов нищо не е. Лула тютюн не струва.”

ПАУЛУ КОЕЛЮ в Край река Пиедра седнах и заплаках:

“Любовта може да ни отведе в ада или в рая, но винаги ни води нанякъде. Трябва да я приемем, защото тя е храната на нашето съществуване. Ако откажем да го сторим, ще умрем от глад под отрупаните клони на живота, защото няма да сме посмели да протегнем ръка и да откъснем плодовете. Където и да се намираме, трябва да търсим любовта, дори това да означава часове, дни и седмици на разочарование и печал.
Защото в мига, в който тръгнем да търсим любовта, тя също тръгва към нас. И ни спасява.”

ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ в Хавра:

“Кого обичаме, когато обичаме? Другия или себе си в другия? Не е ли другият просто едно огледало? Не търсим ли в това огледало единствено своето отражение? А когато нещо в други ни дразни, това не са ли именно щрихите, които излизат от очертанията на това отражение?”

РАЙНЕР МАРИЯ РИЛКЛЕ в Начало на любовта:

“Усмивката ни, първата усмивка.
Каква бе тя? — Ухаеха липите
в притихналия парк. Внезапно ние
един във друг се взряхме до усмивка.”

ДИМИТЪР ТАЛЕВ в Железният светилник:

“Не я бе виждал отдавна, а не можеше да я забрави. Имаше едно кътче в неговото сърце, заето от нея и той не можеше да я прогони от там… Едно кътче, но то владееше цялото му същество.”

ДЖОН ГРИЙН във Вината в нашите звезди:

“Какво друго? Тя е красива. Никога няма да се умориш да я гледаш. Нито пък се налага да се тревожиш дали не е по-умна от теб: защото със сигурност е така. Обичам я. Такъв късмет е, Ван Хутен, че я обичам. Защото, старче, нямаш право на избор дали да бъдеш наранен – само можеш да избереш единствено кой да те нарани.”