Шест букви, четири цифри – парола. Вход за местата, на които не искам да влизам за нищо на света. Караш ме да ги повтарям всеки път, за да е сигурно, че няма да ги забравя. За да може, ако утре случайно се случи нещо с теб, да мога да влизам в профила ти във Фейсбук и да продължа да публикувам любимите ти песни, стари снимки, идиотско просташки вицове… В свят, в който все повече аспекти от живота ни се превръщат в безкрайни поредици от нули и единици, аз
държа твоята парола
– ключът към твоята дигитална вечност.
Сещам се за един не точно виц – как се нарича жената на мъж с 8-цифрена парола на телефона. Ами… страшен изрод. Не е точно виц, защото ги познавам – те са истински, с истински имена и с истинска “връзка”. От тези, които ги дават за пример, но с отрицателен знак, а “нормалните” хора си плюят три пъти в пазвата и си хвърлят сол през рамото. Моделът е масово приложим, а женската и мъжката роля са взаимно заменяеми.
Снимки: Foter.com
Откакто информацията се превърна в най-ценната стока на съвременния свят, технологиите не спират да се усъвършенстват по посока на нейната защита от “неоторизиран достъп”. Сложни системи за криптиране, отключване с пръстов отпечатък, лицево и гласово разпознаване, включително за устройства, които ползваме непрекъснато като смартфоните.
Ако в бизнес аспект това е съвсем логично и повече от задължително, в личен план никак не е. За зла беда обаче все по-често в определението “неоторизиран достъп” попадат хора, на които се предполага, че би трябвало да
имаме най-голямо доверие
Не непременно да знаят тайните ни – всеки има изконното право да пази такива, но да не взломяват пространството, където те се съхраняват, пък било то и виртуално. Уви, животът непрестанно ни опровергава. Обяснение за такъв тип “неоторизиран достъп” често няма.
А бяха времена, в които правилото, че чуждата кореспонденция е неприкосновена, беше достатъчно, за да не докоснеш сгънат на две лист с име върху него, оставен на масата. Беше част от елементарното възпитание, нещо нормално. Виждала съм съпрузи, които не отварят дори известието за годишните данъци на другия именно защото там стои неговото име. Нищо че сумата и на двамата е еднаква. Нищо че единият ще вземе бележките и на двамата и ще ги плати. Просто правило и толкоз – не пипаш, щом не се отнася за теб.
Шест букви, четири цифри – врата към много врати. Изведнъж се оказах ключарят. Това ме кара да се питам по-малко възпитани ли сме станали човеците по отношение на пространството на другия, по-любопитни, по-нахални, по-потайни, по-недоверчиви, по-обсебващи.
Понятието “най-близки” хора
ли е вече с ново съдържание или да нямаш парола на телефона е съвременното доказателство за любов? Или пък разкриването ú е обяснение в любов? Ако друг, а не човекът, с когото споделяш живота си, знае най-важните ти пароли, това за изневяра ли се счита? Ако не можеш да разчиташ, че светът ти, затворен в смартфона или компютъра, не може да остане неприкосновен по силата на онова старо правило, за какво всъщност можеш да се довериш?
Ако не можеш да споделиш тайните си с най-близкия си човек, защото един ден може да бъдат използвани срещу теб, кой всъщност е най-близкият ти човек? Всички тези въпроси ме водят към други – дали все повече не живеем в страх едни от други и на кого всъщност можем да вярваме.
Всичко се обърка ужасно и някак не мога да не се сетя за онази реклама –
“Къде сбъркахме?”
Отговорът виси някъде в пространството.
Шест букви, четири цифри – съвременният апотеоз на доверието. Повече от споделени спомени, повече от споделено настояще, повече от споделен живот. Една парола любов. Сливане в бъдещето.
