Монтесори учител е сравнително нова за България професия. Какво прави един такъв преподавател, какво го отличава от другите му колеги, къде е получил своята диплома, каква е неговата мотивация. Отговорите на тези и други въпроси ще откриете в
поредицата Монтесори учител
на Институт Монтесори България и Lifebites.bg. Всяка седмица ще ви запознаваме с историята на един действащ Монтесори учител като се опитваме да сглобим цялостен образ на професията.
Николета Николова е AMI Монтесори учител във възрастта от 0 до 3 г. Тя е един от малкото международно дипломирани преподаватели у нас в тази възрастова група. Каква е ролята на учителя, какви са предизвикателствата по пътя, защо е важно да се научим да чуваме гласа на малките деца и как да не ги превръщаме в обект на родителско обслужване – Николета отговори с удоволствие на всички тези въпроси.
Николета, какво е твоето професионално развитие до момента?
Професионалното, както и личното ми развитие до момента, са били следвани от остри завои. Винаги съм вярвала, че промените са важни и полезни дотолкова, че без тях личностното надграждане е невъзможно.
През последните 10-12 години различните професионални поприща като търговия, телекомуникации, журналистика, хуманитарни дейности ми помогнаха да се науча смело да отварям врати, но и смело да ги затварям. Предишният ми опит в тези сфери ми даде умения за комуникация с различен тип хора, умения за разрешаване на конфликти, открои моя ръководен потенциал и най-вече – помогна ми да повярвам в моя собствен потенциал да бъда по-добра за себе си и околните.
Как тръгна по пътя на Монтесори учител?
Знаете ли, научих се да чета в много ранна детска възраст, още преди да започна училище. Първата книга, която прочетох беше Без дом от френския писател Ектор Мало. Бях на 7 години и още помня кориците на книгата, жълти. Тази книга, историята, откриха един нов, магичен свят в моето детско съзнание. Беше любов от първа дума. Винаги четях до обяд, а след това лягах да спя с книгата под главата си. Помня как майка ми преместваше книгата, заменяйки я с възглавница, а аз бях толкова сърдита след това, защото, както казвах:
“На книга се спи най-хубаво.”
Помня не само кориците, но и аромата на хартията. Ароматът на стара книга е като аромата на историята в нея, вълнуващ.
Любовта ми към силата на думите
никога не ме изостави. Неслучайно завърших Българска филология в Софийския университет, където имах авантюра с руската класическа литература на 19-и и 20-и век. В края на следването си имах определен хорариум часове, немалко, в които трябваше да преподавам български език и литература на деца в различна възрастова група. Повратна точка бяха те, учениците от 8-и клас в онази елитна езикова столична гимназия. Произведението бе Крадецът на праскови, а темата – войната и любовта.
Докато им говорех с целия си патос за драмата на войната, за това как произведението сюжетно е двойно рамкирано от този мотив, за любовта, за библейския мотив на кражбата на ябълката и какво символизира тя – това, което видях, беше първият сериозен шамар на моите разбирания. Видях празни погледи в тези деца, недоумяващи моя патос, видях тяхната неспособност да стоят тихи и неподвижни. Чух да ми казват:
“И ние имаме чувства, не ги подценявайте. Аз примерно не разбирам от любов, но играя футбол.”
Това беше. Звънецът би, аз получих Отличен в студентската си книжка, но съмнението за правотата на действията ми се засили. Очаквах от деца на 14 години, кипящи от енергия, да стоят на едно място, статични? Очаквах от 25 деца с различни интереси да се опиянят от моя патос? Очаквах да повторят моите разбирания, нечии други разбирания, за да бъдат оценени. Всички те, 25, с различни дарби и интереси да бъдат оценени по една и съща скала.
Вижте още… история на Михаела Стойкова – за приключението да си учител в Уганда
И тогава си спомних как страдах някога аз в часовете си по физика, където имах почти нулев интерес, а незадоволителните оценки, които получавах, не само че не ме стимулираха, ами и за в бъдеще промениха цялото ми отношение към тази наука.
Така започнах да търся друг начин да работя с деца, методика, която да бъде добронамерена и справедлива за тях и мен. Това търсене ми отне 8 години.
Защо избра да работиш с деца в най-ранна възраст 0-3?
Не бих могла да откроя друга възраст, по-важна от тази от 0 до 3 години. За съжаление, много хора смятат, че детското образование трябва да започне след 3-годишна възраст. Че до края на този период детето трябва да остане вкъщи с майка си и единствено да бъде обгрижвано. Но има огромна разлика между понятията грижа и обслужване.
Да, децата до 3 години външно са много привличащи да бъдат постоянно прегръщани, докосвани, да бъдат презадоволявани и преобслужвани. През последните 10-15 години това започна да се променя, но все още има определена маса от възрастни, които, заслепени от тази детска невинност, не вярват в потенциала на
възможностите на деца от 0-3 години
Като Монтесори педагог, вярвам, че добрата грижа се изразява във внимателно подготвената и обезопасена среда и възможностите, които предоставяме на малките хора да се движат, изследват, да задоволяват любопитството си. Да следват вътрешната си енергия и порив, да имат свобода да използват сетивата си, да изразяват емоциите си. Този план 0-3 години е критично важен за здравословното развитие на човешката персоналност. Колкото повече възможности се дават на децата, толкова повече увереност трупат те.
Увереността е ключова при взимането на решения, в по-успешната адаптация и социализация на детето. Не всичко е формирано през първите три години, но всичко започва тогава. Ние се променяме в зависимост от това какво ни се случва, но основата вече е там. Малките деца имат нужда да комуникират. Това означава, че бибероните в устата им не трябва да бъдат там.
Имат нужда да бъдат стимулирани да използват тоалетна, не да ги държим с памперси до 3-годишна възраст, което психологически афектира и не им дава възможност да опознаят как работи тялото им. Също така ги държи в постоянна зависимост от възрастните. Нуждаят се от възможно най-красивия и чист език, още преди раждането си.
Може да останете очаровани на какво са способни тези деца, ако ги наблюдавате отстрани без да се намесвате, ако спрете импулса си да “помагате”. Стимулирайте тяхната самостоятелност. Децата имат нужда от уважение и вяра.
Ти си един от първите AMI Монтесори учители в България за тази възрастова група, придобили своята международна квалификация. Разкажи малко повече за твоето обучение. Колко продължи, къде се проведе, кой беше твоят обучител/ментор, трудни моменти, щастливи моменти?
Обучението ми се проведе в страната на силните ветрове, постоянно променливото време, красивите лалета и ветрени мелници – Холандия. По-конкретно в цветния, пълен с приятни изненади град Хага. Продължи малко повече от една година, разделен на 4 модула, всеки от които по 5 седмици.
Мой ментор/обучител беше Патриша Уолнър, човек, чийто живот е отдаден в изследване и предаване на Монтесори магията. Самата тя е черпила своите знания и работила със сина на д-р Монтесори – Марио Монтесори. Патриша Уолнър притежава необхватна енергия и ентусиазъм, висока култура, толерантност и забавни истории в джоба си.
Когато започнах своето обучение, нямах никаква представа какво ме очаква. Е, очакваше ме много интензивна работа,
над хиляда страници написан труд
както и практическа работа с деца в Холандия. Модулите бяха съсредоточени върху детайлно обучение по психология, невропсихиатрия, Монтесори педагогика, медицина.
Щастливите и трудните моменти вървяха ръка за ръка. Истината, извън формалната информация какво е обхващало обучението ми е, че то промени целия ми мироглед. Трудните моменти идваха често в многото нощи на безсъние и саморефлексия. Защото това обучение отваря очите ти за неща, които не си разбирал преди, дава ти отговори, за които не винаги си готов. Помага ти да опознаеш себе си, да приемеш себе си със своите слабости и силни страни.
Обучението ми не само ми помогна да бъда добър Монтесори педагог, но по-важното – да бъда по-добър човек. Начинът ми на комуникация дори с възрастните се промени, станах по-търпелива, толерантна и разбираща.
Какво си мислеше в началото и в края на своето обучение като Монтесори учител?
В началото бях изплашена, отне ми време да се адаптирам, да вляза в онзи ритъм, който се изискваше, за да завърша успешно обучението си. Да, често си задавах въпроса дали мога да се справя, защото не говорим само за огромен обем от информация, който трябва да научиш, а за това да признаеш пред себе си, че започваш от нулата и пътят е труден.
Да, беше предизвикателство, но беше най-прекрасното ми изживяване. Благодаря за подкрепата на любимите си хора тогава, когато се нуждаех. Когато намерих правилното темпо и себе си, започнах истински да се наслаждавам на обучението си. Всеки ден излизах от залата с усмивка и онзи трепет в гърдите, че съм научила, че съм направила нещо толкова полезно. Нямах търпение да се прибера в България, да разкажа на хората, да споделя знанието си, да работя с децата.
Бих изживяла магията на това преобразяване, благодарение на обучението си, отново и отново.
Кое е най-важното в ежедневната работа с най-малките деца?
Най-важното е всеки ден да се опитваш да бъдеш по-добър човек. Децата заслужават уважение, разбиране и подкрепа.
Разкажи ни за най-вдъхновяващия случай с деца в твоята работа?
Конкретен случай не мога да ви разкажа, тъй като всеки ден е огромно вдъхновение. Да виждаш как тези деца се трудят, как подобряват концентрацията си, как повтарят определени неща и стават все по-добри и добри. Как започват да проявяват емпатия, чувство за социална общност, как развиват умения за самостоятелност, как трупат увереност да взимат първоначално малки решения и избори, а по-късно и големи такива.
