Това не е история за храната, a история за любовта, както и за липсата ѝ. История за изтощените тела, за слабите тела, за хората, които умират от липсата на любов – най-вече към себе си. История за живота на килограм.
Главната героиня в тази история се казва Яна. Именно такава е тя – героиня, но не само в живота, а и в книгата Болестта на пеперудата. Моята анорексия. В нея майката на Яна – Людмила Людмилова описва ада, през който двете са преминали. Адът, наречен анорексия. На въпроса ми Защо анорексията се наблюдава основно сред младите хора, Людмила отговаря:
“Обикновено анорексията се отключва в тази възраст, защото това е периодът на активната социализация и връзки с другите. Младите хора искат да бъдат приети и обичани. Те желаят подкрепа и изява. И все пак причините според мен са натискът и изискванията от страна на обществото, свързано с желание за доказване; психологическият тип на личността (някои хора са склонни и предразположен към това заболяване); перфекционизъм; проблеми в семейството; проблеми в училищния колектив и други”.
Нека сега ви разкажа за Яна и нейния живот на килограм
Тя е като повечето малки деца – жизнена, енергична и усмихната. Да, похапва малко повече. Малко по-едра е. Всъщност е най-едрото дете във всеки един клас, в който се премества. С времето наедрява все повече и повече, а вследствие на подигравките на децата в училище започва все по-малко да харесва себе си.
Настъпва лятото преди да запише 7-и клас. Лятото, в което много неща се променят. Неконтролируемият апетит на момичето се замества с пълен контрол върху храната, а килограмите бързо започват да се топят не само заради физическите упражнения, но и заради новия хранителен режим, който лека-полека се изражда в глад…
Когато ѝ поставят диагнозата анорексия, Яна тежи 40 кг. Започва тежка битка с единственото нещо, към което изпитва омраза – храната. Омраза, породена от страха, че ако пусне контрола над тази храна,
дебелото момиче пак ще се върне
Знаете онова ужасно разкъсващо усещане на вина, което изпитвате всеки път, когато хапнете парченца шоколад, което сами сте си забранили. Представете си сега да изпитате това чувство всеки път, когато превишите дори и с хапка изготвеното и одобреното от вас самите меню. След това затворете очи и си представете друга картина: че тежите едва 40 килограма. Това е животът на Яна. Това е нейното ежедневие.
Престъплението към себе си обаче не може да остане ненаказано. Яна започва да губи не само килограмите си, но и способността си да се движи, дори да вижда. Следват проблеми със сърцето, а кошмарите в съня ѝ не спират да я преследват. В живота ѝ се появяват антидепресантите. А тя самата полага неимоверни усилия да запази
баланса между живота и смъртта
Физическите проблеми на младото момиче провокират чести разговори между нея и майка ѝ. Разговори, които лека-полека настройват фокуса на двете към човешката душа и осветяват пътя, по който момичето трябва да поеме.
“Може би именно душата е, която трябва да бъде лекувана…”.
– споделя майката на момичето, болно от анорексия, а за читателите на Lifebites.bg Людмила Людмилова допълва:
“Слабото тяло е израз на болната душа. И обикновено, когато видим прекалено слабото тяло, вече е късно. Душата отдавна се е отказала от живота и е отхвърлила храната. Какво трябва да направим? Възможно най–бързо да потърсим психотерапевт, не психиатър. Тази болест не се лекува с лекарства. Тя се лекува с любов и това е много дълъг път. Нищо не бива да се предприема против волята на болния, не можем да го храним насила, защото храната в този момент е враг”.
Анорексията не е заболяване на тялото, а на душата…
Ето защо и срещата на Яна с психолог е повратна точка в живота ѝ. Зареждат се една след друга срещи, оставящи Яна малко по-ентусиазирана, малко по-вдъхновена и по-борбена.
Постепенно кантарът започва да показва малко повече. И повече. А тя бавно, но целенасочено върви към своите 50 килограма.
Въпреки това при всяко покачване на кантара Яна обезумява. Сякаш действителността се повтаря отново и отново – крясъци, викове, самообвинения. Страх. И контрол над храната, над всеки килограм. Нови режими. Нови цели. Преизчисляване. И след това – всичко отново… До един момент, в който
майка ѝ изхвърля кантара
Изтощена, уморена, обезверена, с единственото желание да се спаси от този ад. И успява. Това нейно действие поставя началото на един нов етап. Така постепенно нещата започват да си идват на мястото.
Г-жо Людмилова, от книгата разбирам, че Вие сте опора на своята дъщеря във всеки един момент. Това ли е “ключът” към оздравяването?
Да, в определен момент някой от семейството се превръща в опора на болния. Защото характерно за него е, че той иска да се слее болезнено с някого и обикновено това е майката, тъй като връзката с нея е специална. Майката и храната са свързани. Тук искам да отбележа, че ролята на майката трябва да се разбира правилно. Тя трябва да помага и да обича, но не криворазбрано. Да бъде опора, а не патерица.
Анорексията е болест, която засяга цялото семейство. От нея не боледува само детето или само един от семейството. Тя се появява като сигнал за нещо не съвсем здраво и истинско между членовете в семейството. И обикновено децата – като
най-чисти и непонасящи фалшивото
– стават звънчето, което ни казва, че няма да продължим живота си по този начин. Затова цялото семейството трябва да се лекува, да чете, да посещава психотерапевт и да работи върху взаимоотношенията помежду си.
В края на книгата казвате: “Единственото ми съкровено желание в момента беше просто да си събера багажа и да замина”. Мислите ли, че именно тази Ваша реакция е помогнала на Яна да направи голяма крачка напред? И кога е редно родителите да покажат на децата си, че търпението им има своя предел?
Аз бях готова да отида където и да е, за да спася дъщеря си, но нямаше такова място. А тя протестираше… протестираше срещу всичко, което ѝ изглеждаше изкуствено и фалшиво. Да, един ден не издържах и изкрещях, че искам да си тръгна. Мисля, че това е бил един от моментите, който е обърнал съзнанието ѝ, и може би е осъзнала, че ще остане сама. Това беше моят предел, но със сигурност нямаше да има ефект в по-ранен стадий на болестта.
Любовта, подкрепата, помощта и състраданието са прекрасни неща, но ние не умеем да ги използваме умело. Едва ли има човек, който да не обича детето си, но любовта може да бъде и окови, и незрялост, и несъзнатост. За съжаление, много хора стават родители, а самите те са незрели и непораснали.
Времето, в което Яна е болна, надвишава 4 години. Това са 4 години борба за живот. И борба с живота на килограм. И една заслужена победа. Битка, която много други губят…
Повече информация за книгата Болестта на пеперудата. Моята анорексия може да намерите на нейната официална Фейсбук страница.
