Картината Мона Лиза: Историята на шедьовъра

Образът, който вече половин хилядолетие не просто вълнува, но дори довежда до истерия. Всичко около тази загадъчна жена е изследвано, преровено, разчоплено, разнищено. Коя е тя? Защо опашката от посетители пред този портрет е винаги голяма? Нещо повече – отъждествяват автора и музея с нея. За мнозина Лувърът е картината Мона Лиза, известна още като Джокондата. Нарисувана върху панел от тополово дърво с размери 77/53 см, тя възбужда, тревожи, радва и провокира хора на изкуството, психолози, медици, философи, обикновени любители на изкуството.

“Това, което отличава Мона Лиза от всички легендарни жени е, че докрай остава непозната величина, анонимна, нереална, безхарактерна, без съдба, един ненаписан лист, повече продукт на фантазията, отколкото реалност”.

Тези думи са на Тим Улрихс, изследовател и колекционер на Леонардо да Винчи. Кой е прототипът? Според най-популярната версия това е третата съпруга на флорентинския банкер Франческо ди Бартоломео дал Джокондо.

Вижте още историята на Лиза Герардини дел Джокондо, за която се предполага, че е моделът на прочутата картина

Проф. Карло Ваче смята, че прототип на картината Мона Лиза е елитната куртизанка Изабела Гуалдини – любовница на Джулиано де Медичи. Други мнения споделят имената на Констанца Д’Авалос, Пачифика Брандано, херцогиня Сфорца. Загадката става по-сложна от предположението, че има две изображения. Има и теория, че това е… автопортрет на Леонардо да Винчи.

Прочутото изражение на Джокондата векове наред обърква любителите на изкуството. Творбата е изправена едва ли не пред „трибунал“ от лекари, психиатри, стоматолози, физиолози. Изказани са всякакви предположения, някои звучащи дори абсурдно. Испанският гинеколог Хулио Ермида обобщава резултатите от медицинските изследвания на кожата, устните, очите, овала на лицето. Липсата на вежди и мигли обяснява с психическо напрежение (вероятно е загубила дете). Това, че дясната ръка прикрива лявата говори за атрофия на мускулите. Меките и отпуснати крайници са свидетелство за проблеми с кръвоносната система. Следват повишен холестерол, късогледство, астма (затова се усмихва измъчено), прикрива липса на зъби.

Разбира се, най-провокираща е усмивката

Какво ни разкрива? Учени от Амстердамския университет и специалисти от САЩ правят обстоен анализ. Тази най-загадъчна усмивка според тях крие 83% щастие, 9% пренебрежение, 6% страх и 2% злост. В Япония я накараха да „проговори“. А видео-операторката Сюзан Жиру открива в усмивката гол женски гръб (наклоненана 90 градуса и гледана в огледало, показва два образа).

Загадката около прототипа се затруднява още повече от споровете дали картината не е дублирана от самия художник. Според едни източници портретът не е завършен. Според други – завършеният портрет бил подарен на френския крал. Джовани Ломацо изказва мнение, че Мона Лиза и Джоконда са две различни картини. Проф. М.А. Гурковски отбелязва, че

картината Мона Лиза се съхранява в Ермитажа

и е известна като Коломбина. Според него именно тя е портрет на Джокондата. В Лувъра е портретът на Пачифика Брандано. Описана във френски каталог като Портрет на придворна дама с воал, по-късно наречена Мона Лиза. Швейцарски вестници от 1985 г. пък съобщават, че в един от сейфовете на банка в Лозана има втора картина Мона Лиза. В отдела по живопис в Лувъра има сведения, че Джокондата наистина е нарисувана два пъти.

Съдбата на тази творба е “завидна“. Франсоа I я слага в банята си в замъка Фонтенбло. За краля Слънце тя е една от най-ценните. Попада в спалнята на Наполеон Бонапарт. И накрая се озовава в Лувъра, откъдето тръгва славата ѝ.

На 22 август 1911 г. картината Мона Лиза е открадната от музея

Оставена е рамката, но платното липсва. Полицията е на крак. Следват разпити, допитват се до услугите на ясновидци, намесено е дори името на Гийом Аполинер. Появяват се различни версии. Че администрацията я е продала, че е отнесена от поредния „влюбен“ маниак и дори, че е скрита от служител, за да покаже, че шедьоврите не се пазят добре. Случаят дори се политизира с обвинението, че германците може да са я откраднали.

През 1913 г. търговец на картини от Флоренция получава писмо, в което един мъж му предлага да закупи изчезналата Мона Лиза. След експертна оценка се оказва, че наистина това е изчезналата творба. Крадецът е Винченцо Перуджа, работил като художник-декоратор в Лувъра. Той обяснява мотивите си с факта, че за него е унизително картината да е на френска земя, отмъкната като плячка. В нея е изразено прекрасното италианско изкуство и тя трябва да се върне в родината си.

След като е изложена в галерия Уфици, след това в Рим и Милано, Джокондата се завръща в Париж.

Но историята не свършва дотук

Оказва се, че това е сполучливо копие, а оригиналът е откраднат много по-рано. Детективът Дорне се насочва към художниците на Монмартър. Там попада на перфектно копие на Света Ана от Леонардо. Търси се художникът. Свидетели насочват вниманието към висок, прегърбен художник с белези по китките, който дълго се задържал пред картината.

Как да го открият? Следите водят детектива към нотариуса Жорж Буле, нереализиран като художник, но обсебен от Джокондата. На разпита той твърди, че не е крал картината, а само си е “върнал своето“. Копието закачил, за да не лиши света от този шедьовър. Признали го за невменяем и го изпратили в лудница, където направил нова Мона Лиза, продадена доста скъпо в САЩ.

В края на 19-и век Джокондата става символ на перверзна персона, на “андрогинен сфинкс” за модернистите. Фернан Леже и Казимир Малевич правят композиции с хумористична трактовка на образа. Марсел Дюшан я рисува с брада и мустаци. Рекламата не я пощадява. Ще я видим всякак –

брояща пари, с картечница, с лице на различни животни…

В същото време възхищението, прехласването пред портрета се превръща за някои в безразсъдна страст. Неин обожател в продължение на 20 години от 1919 до 1939 г. почти всеки ден идва в музея и потъва в размисъл пред нея. Луи Маспер, посредствен художник, се самоубива, защото не може да открие тайната ѝ. Друг пък слага край на живота си директно пред нея.

Възторг, обожание, фалшификации, деформации, пародиране, спекулации. Всичко това потвърждава още веднъж гениалността на Леонардо, умението да вложи скрит смисъл в творбите си. А може би всичко е резултат на точни изчисления, след като самият Леонардо е твърдял, че “за да разбереш живописта му трябва да си математик”. И Джокондата ще продължи да бъде тайнствена и недостъпна.

Вижте още историята на Леонардо да Винчи