Книгата за Добрия войник Швейк е сочена като най-доброто сатирично произведение на 20-и век. Тя е най-смешното четиво на военна тематика, което човек може да си представи. Книгата е задължителна за всички, влюбени в смеха, добрия хумор и качествената литература.
Ако някой ме попита за съвет какво ново да прочете, което да е едновременно и много смешно, но и много сериозно, което хем да развлича, заедно с това и да обогатява духовно – винаги препоръчвам или Дон Кихот, или Швейк. С четенето историите и патилата на добрия войник ни стават толкова близки, че неусетно как виждаме този образ да оживява пред нас. Почваме да мислим Швейк за човек от плът и кръв, подобно на Бай Ганьо, Хитър Петър, Дон Кихот или Санчо Панса. Търсим го с очи сред минувачите и ако видим по улиците да крачи някой, който прилича на него, сочим го, смеейки се:
“Вижте, вижте, ето го Швейк!”
Според Бертолд Брехт книгата на Ярослав Хашек е сред трите най-добри произведения на световната литература за века. В национално допитване сред чехите по темата какви асоциации събужда днес думата Чехия, Швейк стои на трето място след бирата и националния отбор по хокей. През 1983 г. излиза възпоменателна българска пощенска марка в чест на 100-годишнината от рождението на великия Ярослав Хашек. Интересното е, че по света
паметниците на добрия войник Швейк
са повече, отколкото на самия Хашек. Оказва се, че днес той наистина е по-известен на хората от създателя си. Швейк продължава да живее свой собствен живот, независимо от името на писателя, създал този класически литературен образ.
Освен на голямото майсторство на Хашек, това се дължи и на превърналата се вече в легендарна “швейковщина” (по подобие на нашата байганьовщина). Швейк се преструва на глупак, който неспирно разказва разни уж безмислени истории, с прикритата цел да се подиграе и уязви слушателите си. “Швейковщината” е безпределна и нахална глупост, която граничи само със светотатството. Героят на Хашек пародира всичко – доблест, чест, морал, благородство, военен устав.
Ярослав Хашек е роден на 30 април 1883 г. в Прага в чиновническо семейство. Той е изключително продуктивен творец. За 39-годишния си живот създава над 1500 разказа, фейлетона и други творби.
Идеята му да бъдат събрани на едно място невероятните приключения на Швейк зрее доста дълго. През 1911 г. излиза цикълът разкази Храбрият войник Швейк преди войната. През 1912 г. се появява хумористичният сборник със заглавие Храбрият войник Швейк и други удивителни истории. А през 1917 г. идва ред на повестта Храбрият войник Швейк в плен. Хашек желае да напише
сатирична епопея за “идиота във военна униформа” Швейк
която начева първо на руски в периода 1918-1920 г. За съжаление в този вариант книгата не достига до нас.
След завръщането си от съветска Русия в Чехия, от 1921 г. до смъртта си Хашек създава романа във вида, в който го познаваме днес. На 3 януари 1923 г. тежко болният Хашек поема последния си дъх с думите:
“Швейк умира тежко”.
Истина е, че Швейк е до голяма степен автобиографична книга. Хашек сам преживява повечето от описаните вътре истории. Много от героите в книгата са реални личности, с които авторът се запознава по време на участието си в Първата световна война.
Подобно на Швейк, Хашек също разказва на всеослушание, че изгаря от желание да постъпи в армията и да воюва за славата на величествената Австро-Унгарска империя. Това, разбира се, изобщо не отговаря на действителността. И Хашек започва като Швейк да симулира разни болести по време на престоя си на фронта – мъкне се по лазарети, където среща други симуланти и
търси лечение за мнимия си ревматизъм
Запознава се с някои от хората, които впоследствие стават негови герои – фелдфебел Ванек, майор Венцел, капитан Адамичка и др. Идеята, която има Хашек, и която залага и у своя герой, е да премине фронтовата линия. А след това доброволно да се предаде на противника. Това, което други разбират под войнски дълг и военен устав, за Хашек и за Швейк не значат нищо.
Интересна за мен е аналогията между безсмъртния роман на Ярослав Хашек Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война и великата класика на Мигел де Сервантес за знаменития идалго Дон Кихот де ла Манча. Книгата на Хашек е по същество майсторска пародия на рицарски роман. Роман на нравствеността и високите идеали. Новото в нея е, че рицарските патила са заместени от тези на един необикновен и много смешен оръженосец. Почитателите и познатите го знаят като Добрия войник Швейк –
дебел търговец на кучета, страдащ от идиотизъм
или преструващ се на болен, което така и не става докрай ясно. Но Швейк никога не спира с удивителните си кръчмарски истории, бляскаво комбинирани с абсурдни патила. Неговите пословици, външният му вид и трагикомичните ситуации, в които попада, го сродяват със Санчо Панса на Сервантес.
В приключенията на Швейк няма нищо героическо, напротив. Става дума по-скоро за многострадални похождения, патила или митарства. Под претекста, че “нали все пак трябва да си говорим за нещо”, през цялото време Швейк залива слушателите си (второстепенните герои в книгата) с уникалните си разкази. Истории, които звучат като небивалици. Извинението на Швейк към читателите и слушателите с по-изискан вкус е нещо от сорта:
“Какво съм виновен аз, както беше, така го и разказвам”.
Всеки от разказите му спокойно може да започне с израза: “В кръчмата един човек ми каза…“. Швейк просто не спира да говори. Историите му преливат една в друга в ужасна какофония, от която първоначално всички са в ступор.
След първоначалното удивление от глупостите
разбира се, после читателят се залива от смях. Швейк пародира всичко, до което се докосне. Ето, той самият изгаря от желание да воюва, иска да се бие “до последната капка кръв” за своя император Франц Йосиф. Същевременно, изразява целия абсурд на войната и показва несъстоятелността на империята, в която живее. Австро-Унгария е страна, чиито поданици говорят на толкова различни езици, че често на фронта не могат да се разберат едни други, камо ли да воюват за обща идея.
Колкото и да е странно, все пак “идиотът във военна униформа” Йозеф Швейк излиза големият победител от безумната война. И прекрачва прага и на следващия век като най-свободния човек на света.
Припомнете си още… и цитати от Мигел де Сервантес, който ни каза, че “свободата е най-висшето благо”
Швейк, който не спира да разказва – история след история…“Така веднъж в Нусле, когато се връщах от “Банзетите”, тъкмо при моста на Ботич, до мене се приближи някакъв господин и ме цапароса с палка по главата. Като ме видя проснат на земята, той драсна клечка кибрит и рече: “А, грешка, това не е той”. И толкова се ядоса, задето сбъркал, че ме цапароса още веднъж по гърба. Такава е човешката природа: човек греши, докато е жив.Както оня господин, дето намерил през нощта полуизмръзнало бясно куче. Взел го със себе си и го мушнал в кревата на жена си. Като се стоплил оня ми ти пес, взел, че изпохапал цялото семейство, а бебето в люлката разкъсал я изял. Ще ви разправя как сгреши един стругар, който живееше в нашата къща. Отключил той една нощ подолската църквица, защото помислил, че се намира вкъщи. Събул се в сакристията, като смятал, че е кухнята, легнал си на олтара и нали мислел, че си е вкъщи в леглото, покрил се с разни ми ти там раса и подрасници, а под главата си сложил Евангелието и други свещени книги, та да му е по-високо. Намира го клисарят сутринта и стругарят, опомнил се вече, най-добросърдечно му казва, че е станало грешка. “Хубава грешкаказал клисарят, — зарад тая грешка ще трябва да преосвещаваме черквата”. После стругаря го изпратиха при съдебните лекари и те му доказаха, че е бил съвсем нормален и трезвен, защото, ако бил пиян, нямало да може да намери ключалката на черковната врата. По-късно същият стругар умря в Панкрац. Или ще ви разправя как сгреши едно полицейско куче в Кладно, кучето от вълча порода на известния ротмистър Ротър. Ротмистър Ротър въдеше такива кучета и си правеше различни опити със скитници. Постепенно скитниците започнаха да заобикалят Кладненско. Затова от време на време той заповядваше на стражарите на всяка цена да му доведат някакъв подозрителен човек. И така те му доведоха веднъж един доста прилично облечен човек, намерили го в Ланските гори да седи на един пън. Веднага нареди да отрежат единия от пешовете на сакото му, хвърли го на полицейските кучета да го подушат, след това хората му заведоха човека в някаква тухларна накрай града и пуснаха по следите му обучените кучета, които го намериха и го върнаха обратно. После го накараха да се катери по една стълба на тавана, да прескача ограда, да скача в рибарника, а кучетата — все по петите му. Накрая излезе, че този човек бил чешки депутат от радикалната партия“. |
