Две думи стигат, за да разбера, че с теб няма да се видим повече, не и закономерно. Случайността може да ни срещне отново, но отново ще е за кратко. Не е нужно да говорим дълго, да преживяваме или споделяме нещо заедно, за да го знам. Откъде мога да съм сигурна ли? От “не мога”. Каза го три пъти в едно изречение току-що.
Седим от двете страни на дългата бяла ивица, разделяща коридорите на пистата за бягане в училищния двор. Цяла пропаст, границата на два свята – твоя и този от
обратната страна на не мога
в който живея аз.
Знаеш ли, тъжно е. До днес не смятах, че хората се делим и по този признак. Твърде много станаха вододелите в този живот, но точно този изглежда плашещо непреодолим. Ти си поредният, който усърдно не може, и вторият неможещ, с когото животът случайно ме среща днес. Двама за един ден е отчайващо.
Да, виждам изумлението в очите ти. Моят свят ти е необясним, екзотичен, интересен. Караш ме да ти разказвам за него. Струва ти се нереален с цялата своя вътрешна, стряскащо трудна, неспокойна и въпреки това стабилна, непоколебима нормалност.
“Как така е възможно?”
питаш и настояваш за някакъв изключителен отговор. “Просто така. Не знам какво друго да ти кажа. Просто така”.
От обратната страна на “не мога” няма нищо изключително, няма свръхчовеци.
Има много страх във всичките му форми
– панически, постоянен, временен, първичен, сковаващ, понякога неконтролируем. Страх в най-чист вид. Има умора. Има несигурност. Има неувереност. Има изтощение. Има съмнения. Но си принуден, обикновено от самия себе си, да ги преодоляваш. Не непременно успешно, не непременно докрай, не непременно всичките, но винаги с целенасочено търсена резултатност. Непрекъснато си доказваш, че си способен на много повече от това, което си смятал. Без излишно парадиране. Въпрос на характер, не на изключителност.
От обратната страна на “не мога” има едно-единствено сигурно нещо и то е, че няма нищо сигурно. И да, понякога не можеш, но то е само по веднъж в изречение и е в края.
Твоят свят също е необясним за мен – с цялата своя предначертана от “не мога” нормалност. Всичко в него ми изглежда ясно до самия край, тъжно, детайлно ясно, без дори минимални вариации. Защото
“не мога” е предопределение за цял живот
което ти отнема всички ходове. “Не мога” в началото е примирение, може би извинение, може би липса на въображение, може би липса на (желание за) смелост, може би много други неща. Звучи нелепо, когато го сложиш в едно изречение с “искам” – искам, но не мога. Ужасно недоразумение, нали! Дори на теб ти звучи странно, когато го чуеш.
Няма да се опитвам да те разколебавам в твоята увереност. Спокойно!
Неможенето е житейска философия, въпрос на личен избор. Всеки има право да вярва в това, в което вярва, включително в собствените си неспособности.
Просто няма да ти дам телефонния си номер и няма да се видим отново закономерно. Не и ако единият от нас не прескочи бялата ивица-пропаст. Аз, уви, не мога, защото връщането назад не е част от нормалността в света от обратната страна на “не мога”. А ти! Ти просто не можеш по три пъти в едно изречение.
Благодаря!