Иво Андрич: Балканският Джордж Оруел

В свое интервю отпреди десет години проф. Иван Илчев, тогава ректор на Софийския университет, споделя и впечатления от лекционния курс, който води по съвременна балканска история. Преподавателят пита аудиторията си от близо 40 студенти дали някой е чел книга от Иво Андрич. Настъпва мълчание. Оказва се, че името на първия носител на Нобелова награда за литература родом от Балканите е напълно непознато на българските студенти по онова време.

Професорът търпеливо обяснява, че работата му като преподавател е да изложи факти от съвременната балканска история пред студентите си. Но за да бъдат тези факти добре осмислени и поставени не само във времето, а и в пространството – писателите Иво Андрич и Никос Казандзакис могат значително да помогнат и затова често ги дава за пример.

Когато търсим истината за себе си и другите на Балканите – какви точно сме като общества и защо – не можем да минем без Иво Андрич. Както самият той казва, имайки предвид и себе си:

“На Изток разказвачите са и пророци”.

Иво Андрич нарича родната си Босна “земята на омразата”.

“Тук всеки, който не иска да мрази, винаги е бил чужденец и изрод, а понякога и мъченик”.

Тези думи го надживяват и намират потвърждение десетилетия след смъртта му. Те го превръщат в пророк и са закодирани в най-добрата му книга – Мостът на Дрина.

Иво Андрич получава Нобеловата награда през 1961 г. Умира през 1975 г. Предвид последвалите събития – войната в Босна от 1992-1995 г. и конфликта в Косово 1998-1999 г., Андрич наистина се оказва пророк. “Касандра на 20-и век”, както го нарича познавачът му Боян Ничев. А може би и един балкански Джордж Оруел, предвидил най-лошия вариант за любимите Балкани.

“Аз съм песимист, обърнат към живота”.

В Мостът на Дрина Андрич казва още: “В тая велика и чудна борба, която с векове се водеше в Босна между две вери, а под формата на вяра — за земя и власт и за собствено схващане на живота и уреждане на света, противниците си отнемаха един другиму не само жени, коне и оръжие, но и песни. И много стихове по тоя начин минаха от едни у други като скъпоценна плячка”.

Иво Андрич, наричан още Травнишкия мъдрец, е роден в село Долац край Травник, Босна на 9 октомври 1892 г. Произхожда от католически род. В Босна православните са сърби, католиците са хървати, а мюсюлманите – бошняци. В Мостът на Дрина разказвачът определя босненските мюсюлмани като турци – така ги наричат и останалите там. Обаче тези босненски турци, става ясно, всъщност са потурнаци: приели исляма славяни. Такъв е и поръчителят на моста на Дрина: великият везир на Османската империя Мехмед паша Соколович, взет с кръвен данък за еничар от село Соколовичи край Вишеград.

Кръвният данък е основополагащото събитие

и въведението към конфликта между Изтока (исляма) и Запада (християнството) в Босна.

“Шест години бяха минали вече от последното събиране на тоя кръвен данък, затова тоя път изборът бе лесен и обилен; без мъка беше намерено необходимото число здрави, умни и хубави момчета между десет и петнайсет години, макар че много родители, само за да се измъкнат от избора на агата, криеха децата си в гората, учеха ги да се преструват на малоумни или куци, обличаха ги в парцали и ги пускаха в нечистотии. Някои наистина осакатяваха собствените си деца, като отсичаха по един пръст от ръцете им”.

Самият Иво Андрич отраства при леля си и вуйчо си във Вишеград, където е прочутият мост. Писателят от много малък остава без баща. Немотията принуждава майка му да го прати при роднините. Детството на Андрич преминава във Вишеград, където мюсюлманските и християнските къщи са с приблизително равна бройка. Запознава се с местните легенди и с личностите, които присъстват в най-известния му роман.

Учи в гимназия в Босна, където се записва в революционната организация Млада Босна. От същата тази организация и нейния член Гаврило Принцип започва Първата световна война, с убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд на Видовден 28 юли 1914 г. По време на войната Андрич

лежи в затвори и лагери, защото е “младобосненец“

След дадената му амнистия се включва активно не само в литературния, но и в политическия живот на страната си. Публикува първо стихове и разкази. През октомври 1919 г. се мести в Белград. Малко по-късно постъпва на дипломатическа служба в Кралството на сърби, хървати и словенци. Изпратен е във Ватикана през 1920 г. и Букурещ между 1921 и 1922 г. Вицеконсул е в Грац в периода 1923-1925 г.

Между 1937 и 1939 г. е заместник-министър на външните работи на Кралство Югославия. Андрич е пълномощен министър и посланик в Берлин в навечерието на Втората световна война. Изказва се против Тристранния пакт, но все пак присъства във Виена на 25 март 1941 г. по време на подписването му от Югославия.

Заради антифашистките си позиции и публикации Иво Андрич е пенсиониран като дипломат (15 ноември 1941 г.). Отказва отпуснатата му парична пенсия. Заживява в доброволна изолация, далеч от хората в скромна квартира в Белград. Там трескаво пише. Но до освобождението на Белград от хитлеристите (през октомври 1944 г.) не публикува абсолютно нищо. Ала изпод перото му се появяват три романа – Мостът на Дрина, Травнишки хроники и Госпожицата.

В първите години на титова Югославия Иво Андрич не се ползва с добро име

Знаят го като “царски дипломат“. Самият Йосип Броз Тито храни лична неприязън към него – поздравява го за Нобеловата му награда цяла година след получаването ѝ.

Андрич е изключително тежък за четене. Много добър разказвач, който е способен напълно безстрастно да опише набиване на християни от мюсюлмани на кол и други подобни жестокости. Жестокостта и грубостта на нравите у босненци е осмислена от Андрич като специфична тяхна съдба, сякаш неподвластна на времето. Великите босненци обаче никога няма да бъдат забравени, защото те са способни на велики дела. Независимо от вероизповеданието им. Както казват героите на Иво Андрич:

“Не бива да ме жалите. Защото всички ние умираме един път, а великите хора по два пъти: веднъж, когато те изчезнат от земята, а втори път, когато тяхното човеколюбиво дело пропадне”.

“Не може навред и завинаги да изчезнат великите и умни, и добросърдечни хора, които в името на божията любов издигат трайни строежи, за да бъде земята по-хубава и в нея човекът да живее по-добре и по-леко. Ако те изчезнат, това би значило и божията любов да угасне и да изчезне от света”.

Оптимизмът у Андрич относно съдбата на любимата Босна, а също и на Балканите, се свежда сякаш именно до това: оттук никога няма да изчезнат великите, умните и добросърдечните. Каквото и да става…

Вижте още… цитати от този блестящ портретист на балканската душа