Разказът Падналият зъб е написан от нашия читател Мартин Касабов. В него става дума за един паднал зъб, както се предполага, но той действа отрезвително и това е неочаквано. Като събуждане, което ни откъсва от нещата, в които сме зациклили, и ни връща в реалността. За добро или за лошо? Въпрос на гледна точка може би…
Авторът Мартин Касабов е книжар, основател на блога за книжни ревюта Изумен и редактор в Операция кино. Негови текстове за кино и литература са публикувани в онлайн издания като Площад Славейков, Webcafe, Всичко за книгите, Литературен вестник, Култура и списание InGlobo.
Мартин от години пише разкази, но да ги публикува – на това се решава едва наскоро, създавайки блога Когато великани ходеха по земята. А ние от Lifebites.bg го подкрепяме в това начинание, давайки му още едно поле за изява чрез рубриката ни Време за разкази.
“Интересна ми е темата за границата между сън и реалност, така че в повечето истории се случват абсурдни ситуации и каламбури, а действието често се развива във фантастични места, плод на въображението на автора”.
Мартин допълва още, че за свои вдъхновения и примери на добра кратка проза счита Дино Будзати, Антон Чехов, Хулио Кортасар, Франц Кафка, Габриел Гарсия Маркес, Даниил Хармс, Реймънд Карвър, Ханс Кристиан Андерсен, Дж.Д.Селинджър и др.
ПАДНАЛИЯТ ЗЪБ
Мартин Касабов
Преди да му падне зъбът, Антонио знаеше почти всичко. Колко е широка Земята, на какво разстояние от Слънцето се намира, с какво се хранят жабите и защо индианците не са завладели Европа. Освен обичайните факти, които всеки петокласник може да назубри, Антонио имаше стряскащи познания в сферата на религията и социологията. Беше наясно с 95-те тезиса на Мартин Лутер, Реформацията и влиянието на християнството върху Западната цивилизация, както и с упадъка и последвалата криза на консуматорското обещство. На всичкото отгоре разбираше и защо, когато Никола шляпваше Буба по гъза, тя само наужким му се ядосваше.
Антонио нямаше много приятели
Беше напълно наясно с мястото си в учебната йерархия и не правеше нищо, за да го промени. Ако класът беше пирамида, той бе египтянинът, който я оглежда от всички страни, изчислява и проверява дали всеки камък е на мястото си. Нещо като масон, само че без ложа, тъй като вярваше, че индивидуалистът трябва да отхвърли хомота на групата в пътя си към истинско просветление. След години, без съмнение, щеше да получи покани от някои тайни общества, към които вече беше написал любезния си отказ.
На нощното шкафче в спалнята на родителите му стои снимка. Тя е заснета през лятото, точно два месеца преди да се развият събитията в този разказ. Семейството е застнало пред грозен морски дворец, всички са по къси панталони. Майка му носи надуваем пояс. Баща му е сложил ръка на рамото на малкия гений, докато той гледа предизвикателно в обектива. Това можеше да е една от онези снимки, които години по-късно служат като доказателство, че всичко е било ясно от самото начало – да, малкото момче на нея ще промени света.
Това не е от онези истории
Антонио обядваше мусака в столовата на гимназията и дописваше есето си по физика, базирано на книга от някой си Краус, в която се обясняваше защо във Вселената има нещо, вместо нищо и защо нищото е обречено винаги да се превръща в нещо. Докато мислеше как с най-прости думи да предаде основната теза, един ляв кучешки зъб се озова във фатално съприкосновение с коравия комат хляб, напусна мястото си и опръска с кръв бялото тесто.
Антонио не разбра веднага какво се случва. Трябваше да примлясне два-три пъти и да усети липсата, докато мозъкът му изпрати импулси на притеснение към цялото тяло. Преди това обаче, както се случва при всички гении, той загуби способността си да размишлява логично. Затова и спря да дъвче. Есето в една стотна от секундата му се стори невъзможно, а темата неразбираема. Висшето му съзнание се озова в дрехите на петокласник. В столова, заобиколен от маси, пълни с трохи. И най-лошото – той пасваше чудесно в обстановката.
Когато изплю зъба, вцепенението се засили още повече. Спомняше си, че е същото момче, което е излапало муската и е запълнило предните 15 страници. Но физиката го беше напуснала, както нечестивите духове от Светото писание бяха отишли в свинете. Вместо паника Антонио усети облекчение. Мозъкът му се приспособи към новото състояние на незнание и съвсем скоро той започна да мисли за други работи. За момичета например и за това, че сериозно изостава от своите съученици. Че строи къщата си на пясъци, само че в случая тия пясъци не бяха материализмът, както го бяха учили, а любовта към книгите. Антонио, както казват децата в днешно време, се сдуха от цялата тая работа, заряза есето и се прибра вкъщи.
Антонио спа до обед и сънува кошмари
Сънува, че работи в подножието на пирамида, а двама стражари го преследват и го налагат с камшици. Той все се извръщаше към тях да ги помоли за милост и все не успяваше да види добре лицата им. Чуваше само гласове. Гласовете на стражарите бяха остри. Гласовете го викаха, а камшиците плющяха. Не го биеха да работи, биеха го да спре да работи, събаряха камъка от ръцете му и го пращаха да спи. Казваха му да отиде на сянка, така че да му олекне. Стражарите нямаха милост и искаха да му вземат душата.
Когато се събуди, Антонио остана загледан в тавана. Спомни си как, като по-малък, беше ходил на доктор уши-нос-гърло, където имаше тапет на стената с горски дървета. Споменът го подсети да погледне навън през прозореца, където клоните се поклащаха от вятъра. Без да разбира физиката и законите, които ги движат, той осъзна, че може да застине в този миг завинаги. Защото всяко поклащане на клоните беше малко по-различно от предишното. И това взиране беше от негова страна взиране в безкрая. Антонио се почеса по носа, отви се, обу къси гащи и излезе.
Навън беше топъл ден, не миришеше нито на пролет, нито на нещо кой знае колко хубаво, освен ако не броим пържените картофи от третия етаж вляво, където си бяха остъклили балкона на кухнята. Антонио легна сантиментално в тревата и остана така дълго, докато не усети как крайниците му стават част от земята наоколо. След това се надигна на една ръка, бръкна в джоба си и извади падналия зъб.
Погледна го и заразмишлява като някой принц
Тук, каза си той, може би ще изникне голям град и по улиците му ще ходят герои и мерзавци, но малцина ще си спомнят за тях. Както и за мен. Защото сме като паднал зъб, като сламки, поети от водата и не знаем какво е значението на всичко това. Значението е да потънем, значението е да стигнем до края, значението е да пренесем мравка, значението е да останем на място. Кой би изследвал сърцето на природата и кой би отгатнал нейната посока?
Такива думи изговори Антонио на себе си, докато заравяше падналия зъб. След това се прибра и прегърна баща си, което не беше правил, откакто беше дете.
