В главната роля: Апостол Карамитев

В главната роля е рубрика на Lifebites.bg, в която споделяме с вас мъдри думи, изречени от най-обичаните български и чуждестранни актьори. Вярваме, че така не само ще се вдъхновяваме от словата им, но и ще си припомняме какви са самите те като хора, екранни и театрални любимци, вдъхновители и личности. Започваме с великолепния български актьор Апостол Карамитев – една от емблемите на българското кино и театър.

Едва ли има човек, който да не знае името му. Преливащият от талант артист оставя дълбока диря в умовете и сърцата на своите почитатели и верни зрители. Участва в над 20 от най-култовите български филми и е любимец (13) на малки и големи, на граждани и селяни из цяла България.

Апостол Карамитев се ражда на 17 октомври 1923 г. в Бургас. Завършва ВИТИЗ през 1951 г., а по-късно и режисура в Москва. Дълги години е един от най-изявените актьори в трупата на Народния театър в София. От 1969 г. Апостол Карамитев е преподавател във ВИТИЗ по Актьорско майсторство за драматичен театър и Режисура за драматичен театър. Той безспорно е един от най-обичаните и ценени доценти в Академията както от своите колеги, така и от многото студенти, влюбени в таланта му.

И не само. Външната му красота също покорява сърцата. Хилядите момичета пред екраните и много негови студентки обаче

остават с разбити сърца

Апостол Карамитев се жени за колежката си Маргарита Дупаринова. Двамата стават родители на син и дъщеря. Момчил и Маргарита тръгват по стъпките на своите именити родители и също избират актьорската професия.

Някои от най-популярните и обичани заглавия с участието на Апостол Карамитев са: Рицар без броня (1966), Специалист по всичко (1962), Под игото (1952) , Любимец 13 (1958) и др.

Силно емоционален, актьорът често е сочен като

много сериозен човек със страхотно чувство за хумор

А сериозността и чувството му за хумор неминуемо прозират и в ролите му. Както в драматичните, така и в комедийните. Заради своята силна емоционалност актьорът дори отказва да си купи кола. По негови думи, познавайки себе си – още на втория завой или ще слезе да набие някого, или ще се блъсне, спомня си синът му Момчил. Баща му е убеден, че:

“За да кара автомобил, човек трябва да е спокоен”.

Апостол Карамитев напуска нашия свят млад

Твърде млад. Това се случва на 9 ноември 1973 г. по време на снимките за филма Сватбите на Йоан Асен. Ролята му след трагичните събития се доиграва от Коста Цонев. Загубата е огромна. За близките и приятелите му, но и за целия български народ. Защото Апостол Карамитев вече е легенда. Хората го усещат като някого, когото  лично познават, макар да са го гледали само на екрана или в театъра.

Припомняме ви част от думите, завещани ни от големия Апостол Карамитев. Защото думите на такива гиганти са твърде ценни, за да бъдат забравяни.

“На мен ми е много неудобно да говоря за миналото. Защото аз миналото не го обичам. От нищо не се срамувам и за нищо не съжалявам, но миналото си е минало – хубаво, добро, било е. […] И за бъдещето си не обичам много да говоря, макар че мисля за него. […] И ни остава само едно – това проклето и хубаво настояще. Знам ли, цял живот настоящето е запълвало живота ми.”

“Много от победите, които така съм тържествувал, когато съм ги извоювал, след време се оказват жалки и незначителни. И обратното – много от пораженията, много от това, което са били неуспехи за мене, с времето се оказват големи победи. Победи над себе си, над собствената си гордост и над собствените си заблуждения.”

“Все си мисля, че във всеки човек е скътано човешко щастие. Това щастие е дадено на… човеку от родители, от приятели, от учители, от любима, от деца, от народ. Дадено му е от хора, от човеци и е предназначено за хора. Предназначено е за човеци.”

“Това просто, вълшебно нещо, което е животът, човек трябва колкото може по-честно, по-умно, по-запълнено да изживее.”

“Това е може би предназначението ни – това, което сме взели, да дадем, да върнем. Това, което сме взели от хората, да го върнем на хората.”

“Аз най-добре зная за мълчаливата борба между режисьор и актьор, тъй като съм живял с нея в продължение на 25 години.Завърших и режисура, а се захванах само с актьорска работа. И често пъти, когато трябваше да надхитрям режисьорите за да прокарам актьорската си концепция, се проклинах, че станах актьор. А сега, когато гледам как моите студенти се опитват да ме надхитрят, ми става и приятно, и болно, че не съм успял докрай да ги убедя в моя замисъл, че той не е станал наш общ замисъл. Но мога много добре да ги разбера.”

“Аз не мисля да остарявам. Искам да умра млад, красив, весел, интересен! Не ща да остарявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите….”

“Как да ви кажа… 50 години – това е една хубава възраст, красива възраст, желана възраст, но неудобното е, че на човек започват да му задават такива едни въпроси, като вашите, и той трябва сега да помисли и много хубаво, така прегледно… угледно да отговаря. Това е едната страна, външната страна, а другата страна е, че и без да му задават такива въпроси, като стигне на 50-годишна възраст, човек сам сяда и си задава много въпроси във връзка с много, много неща.”

“Някога, преди много години, в моите бурни младини аз имах чувството, че светът е създаден за мен, че светът се върти около мен и че светът съществува чрез мен. 50-те години, които изживях, многото погребения, на които присъствах, ме накараха да се убедя, че светът не съществува за мен, че аз не съм пъпът на Вселената и че светът не се върти около мен.”

Вижте още: Любимец 13: Един Апостол сред ангелите