Българинът и не/щастието на живота в чужбина

Тези дни за пореден път в живота ми се настани коментар по така актуалната през последните години тема за шанса в чужбина. За това дали да търсим щастието си на всяка цена извън пределите на Родината, защото сме умни и там ще ни оценят. Или пък дали да останем в страната си и да допринесем със същите тези свои умения и знания, тя да се превърне в така бленуваното райско място за живеене.

От няколко години живея извън България. Имах щастието съдбата да ми поднесе само хубавото от емигрантския живот, без да загубя трезвата си (поне така мисля) преценка за живота в чужбина. Затова ще споделя няколко кратки извода. Мисли, които се въртят в главата ми всеки път, когато се заговори за живота навън.

Мит е, че животът в чужбина е рози и мед

Няма нищо лесно – било то в родината или извън нея. За да живееш добре навън, трябва да работиш здраво, да спазваш правила и да се доказваш ежедневно. Да плащаш за битовите екстри и да знаеш, че никой няма да ти даде нищо даром, просто защото като всички българи си страшно умен, красив и трудолюбив. В много държави този произход вместо уважение ти гарантира трудности и живот “втора ръка”. Както и редовно задавания въпрос –

Възнамерявате ли да останете тук?

Да живееш в уредените европейски държави е скъпо удоволствие. Да, наслаждаваш се на добра инфраструктура, зелени и чисти градинки, стойностни предавания по обществената телевизия и качествено държавно образование. Но за всичко това плащаш – и то доста богато. Плащаш за хората, които косят тревата пред дома ти. За пожарникарите, които идват да проверяват дали алармата в къщата ти работи. За разделното събиране на боклука.

Мит е, че всички заминават навън, за да мият чинии или щавят пилета. Истина е, че ако имаш добро образование, опит и си специалист в дадена сфера, в страните, които ние българите определяме като “цивилизовани”, днес

имаш възможност да живееш като “бял” човек

Без да правиш далавери или задължително да надхитряш системата. Лекари, фармацевти, икономисти, програмисти, архитекти, хора на изкуството, университетски преподаватели с отлично владеене на чужди езици не само успяват да се реализират, но и рядко усещат негативите на емигрантския живот.

Истина е и че мнозина от сънародниците ни реално живеят не в разкош и лукс, каквото благополучие демонстрират при всяко свое “прибиране на почивка” в родината. А са натъпкани като сардини в миниатюрни кутийки заедно с още няколко парчета здраво работещи други “просперирали” на Запад емигранти.

Аз самата никога не бих напуснала България, без предварително да съм уредила работата и живота си в друга страна.

Животът навън, далеч от средата, близките и познатото

може да бъде ужасяващо преживяване. Същото, каквото според разбиранията на мнозина може да бъде и битието в собствената държава. Но изборът да напуснеш е избор да живееш далеч от близките си, от подкрепата и помощта им. Съзнателно решение да се справяш напълно сам с трудности – често най-обикновени, но достатъчно натоварващи.

Навън винаги оставаш ДРУГИЯТ. Колкото и добре приет да си, колкото и успешен и реализиран да си, ти винаги ще си чужденецът. Което можеш да приемаш като минус или да превърнеш в плюс – в нещо, което е и привлекателна екзотика, интересно и красиво.

Мнозина от нас, българите, обаче често забравяме, че никой не ни е канил в страната си. Нито ни е обещавал да бъде добър, мил и сърдечен съсед. Или пък да пие ракията ни до прималяване, докато боцка краставици и домати с лук и сирене. Ако ни харесва там, където сме – добре е да показваме уважение. Ако не – билетът за живота в Родината ни е гарантиран. Да роптаем и обвиняваме някого, че не се чувстваме добре приети в страната му, е единствено и само наш собствен проблем.

Простаци и неграмотници

има навсякъде. Както и разумни, интелигентни и приятни хора. Да делим в мислите си “нашите” на добри, а чужденците, на чиято улица сме се настанили – на лоши (или обратното), е, меко казано, неудачно. Хора без духовни или хигиенни навици можеш да засечеш както в тролей номер 5 в София, така и на пазара във Враца. А съвсем често и в метрото в Берлин или Лондон. Но всеки – и българите в чужбина, и тези, останали в родината, винаги могат да избират къде да живеят и с кого да споделят ежедневието си на улицата. Както и на кого да се дразнят на работа или в магазина – на чуждите или на родните идиоти.

Далеч от истината е, че българите до един сме най-гостоприемните и толерантни хора на света, за да настояваме всеки друг народ да се отнася по подобен начин с нас. Само си спомнете случая в казанлъшкото село Розово, където преди време властите имаха неблагоразумието да настанят няколко сирийски семейства с деца. А след това и този с ямболското село Бояново, което издигна лозунга

“Бояново за българите! Бежанците вън!”

Случаят “Динко” изобщо няма и да го коментирам. Та, чудя се как ли биха реагирали съседите на улицата, където съм отраснала, ако за година до тях се настанят десетина поляци, които искат да работят в селските ни ферми. Плюс още толкова индийци, които планират да отворят ресторанти, и

няколко кюрди с идеи да развиват бизнес с бръснарски салони

Днес да живееш в България, да имаш нормална работа и добра заплата, да можеш да си позволяваш пътувания и почивки е реалност. Точно каквато е реалността и на Запад (и много други посоки) от страната ни. В България можеш да си успешен, щастлив и реализиран така, както и навсякъде по света. Стига да си адаптивен и мислещ. А в чужбина може да се чувстваш провален и смазан така, както и в собствената си страна.

Правилото от соца –

“Учи, мамо, за да не работиш”

вече отдавна е трансформирано в “Учи, мамо, за да работиш”. Но в света на технологиите и глобалната мрежа не можеш да очакваш, че завършеното образование ти гарантира работа.

Икономическа криза има навсякъде – не само в България. В Англия, например, немалко общини са принудени да затварят клонове на библиотеки и арт центрове, за да се вместят в бюджетите си. Няколко големи вериги пък пускат кепенците на десетки свои магазини, а други – тотално закриват бизнеса си.

Факт е, че квалифицирани кадри с престижни в обществото професии в България могат да бъдат ниско платени, а по този начин смазани и унижавани. Да броят стотинките си и да си скубят косите, че са се родили точно тук. Както и че в страната ни, но също така и в много други, винаги ще има достатъчно на брой хора, на които

хич няма да им се работи “за без пари”

Това е проблем, който съществува, както в малките градове на България, така и в страни като Германия и Англия, например. Мързелът е човешко качество, не национална черта.

И до днес продължавам да срещам българи, които ненавиждат държавите, в които пребивават. Те пълнят хладилниците си с луканка и лютеница и всяка вечер оплакват злата си участ на черноработници над чашка ракия. Както и такива, които дотолкова са опиянени от “красотата” на приемната си страна, че “забравят” родния си език и сменят имената. Всеки сам решава какво да прави в и със собствения си живот.

Най-хубавото от всичко днес е, че за разлика отпреди над 20-ина години,

имаме избор

Всеки от нас може да решава дали да остане и да работи за страната. Или да събере багажа и да потърси щастието в чужбина. И ако не му хареса – да се върне. Без да се упреква, че е предател или неудачник. Защото всеки вирее при различни условия. Важното е да намери най-добрите за себе си. Както и да не съди другите за избора, който са направили.

Прочетете още… от същия автор – Защо България винаги е на два отбора