Жена за утеха – на пръв поглед звучи добре, но не е. Никак даже. Зад това определение се крият много ужас, жестокост, безчовечност, насилие, болка… Действието се развива в Япония и на територии, окупирани от нейната армия. Странно нали – там хората уж имаха чест? Но когато говорим за война и мъжка похот, то морал и чест са само думи.
Историята е класическа. Или почти. Обяви за работа в по-голям град във фабрика или ресторант примамват момичета от различни азиатски държави като Корея, Китай и Филипините да търсят препитание далеч от дома. Други са отвлечени, трети -примамени с обещание за по-висока степен на образование или квалификация. Някои попадат там и напълно случайно. Но съдбата им е една – превръщат се в секс робини.
Веднъж вербувани, те попадат в “домове за утеха” – някои от тях се намират в родните им страни, други – чужбина. Трябва да утешават японските войници. Под “утехата” се разбира изнасилване от по 40-50 мъже на ден,
бой до припадък, осакатяване и дори обезглавяване
Такава съдба застига над 400 хиляди жени. Повечето от тях са мъртви. Сред тях има и жени от европейски произход – най-вече от Холандия и Австралия.
Тази ужасяваща традиция започва в началото на 20-и век, когато Япония анексира Корея. По време на тези военни действия хиляди корейски жени са изнасилени. По-късно, през 1937 г., ужасите продължават на територията на друга държава. На 13 декември същата година японците нападат китайския град Нанкин и освен хилядите убити, техни жертви са почти 80 хил. жени – изнасилени от войниците. Тази безчовечност става достояние на света и за да замаже срама император Хирокито
узаконява създаването на официални “домове за утеха”
Но в тях няма нищо законно. Японската армия създава собствени бордеи като отвлича или примамва момичета с лъжливи обещания за работа. Веднъж попаднали в ада на сексуалния тормоз, те можели да излязат оттам по един-единствен начин – мъртви.
Сексуалните робини на японските войници са предимно малолетни момичета, които не издържали дълго в армейските публични домове. Болести, изнасилвания от сутрин до вечер, бой, измъчване, осакатяване, мръсотия, смърт… това било ежедневието им. А тези, които опитвали да се противопоставят, за назидание били убивани пред всички по особено жесток начин. Дръзналите да се разболеят от срамна болест са лекувани с горещо желязо в гениталиите…
Поредната война свършва, но не и за момичетата. През Втората световна те трябва да утешават и американците. Едва през 1946 г. генерал Дългас Макартър успява
да наложи забрани на домовете за утеха
Тогава най-сетне оцелелите момичета са освободени. Опитват да възстановят разбитата си психика и осакатени тела, но вместо съчувствие, те получават презрение от обществото и семействата си. Третират ги не като жертви, а като жени, опозорили държавата и рода си.
Бившите жени за утеха носят срамно клеймо. Никой не ги иска за законни съпруги. Миналото, което им е наложено от други, ги обрича на мизерия и ежедневни унижения.
Години наред японците отричат за случилото се. Едва през 80-те и 90-те години оцелели жени започват да говорят и
Япония е принудена да се извини публично
Това се случва през 1993 г. Това успокоява обтегнатите отношения с Корея, която търси отговорност от японците, тъй като голяма част от “жените за утеха” са корейки. Япония не иска тези факти да влизат в учебниците по история, тъй като престижът на страната ще да пострада. И все пак истината излиза наяве с цялата ú грозота и ужасяващи факти.
През 2007 г. в свое изявление японскит премиер Шиндзо Абе заявява, че жените, станали жертва на това нечовешко насилие, преувеличавали силно твърденията си и реално не съществували доказателства за разказите им. През втория си мандат Шинзо Аве все пак признава за извършените престъпления. Не само заради международния натиск, на който е подложено правителството му, но и за да запази добрите отношения между азиатските държави.
През 2015 г. Япония създава фонд за обезщетения на жертвите, но тогава вече е твърде късно. По данни на ООН почти
90% от жените за утеха умират
до края на Втората световна война, а мнозина оцелели предпочитат сами да отнемат живота си. Малцина са тези, които имат смелостта да приемат съдбата си и да продължат да се борят за живота си. Неофициалната статистика показва, че жените, минали през домовете за утеха, са около 410 хил. Каква е реалната бройка обаче – можем единствено да гадаем. “Компенсирани” за зверствата са едва 46 от всички стотици хиляди. Те били единствените оцелели.
В днешния 21-ви век светът е глобализиран, модерен, но и по-безсъвестен откогато и да било. Защото дори и днес, дори и сега – точно в този момент, някъде по света хиляди жени са принудени да проституират против волята си. Жертви на едни нови войници и на война, която, за съжаление, няма да свърши, защото официално не съществува. Война на половете, на силния срещу слабия, на насилника, на парите и властта. Само една от войните на модерния човек…
Здравейте, Анна! Много интересна статия 🙂 Само има малка фактологическа неточност – името на министър-председателят на Япония е Шиндзо Абе, а не Шинзо Аве. И той все още е премиер на страната към днешна дата.
Благодарим за уточнението, Мина! Корекцията е нанесена. Поздрави!