Какво е лятото? Ако два месеца от него са преминали в дъжд и температури като за края на октомври, е трудно да намериш красиви определения, за да го опишеш. Август идва натежал от усещане за липса и неудовлетвореност. Тази година лятото е липса на романтични думи, с които да го опишеш, болезнена като липсата на слънце през юли.
Но след юли идва август. Милувка от милост. Недостатъчна да натрупаш нови красиви дефиниции за неслучилия се този път сезон. Но предостатъчна да събуди познатите и да те стопли, както печка с открити реотани сгрява свила се от студ котка. Стига колкото да събуди сетивата и да ти напомни, че лятото, освен всичко друго, е най-любовната им среща от цялата година с природата. С майката природа, както с цялата си детска сериозност я нарича дъщеря ми. И нищо не може да попречи на това, дори подгизналото от дъждовни облаци небе.
Лятото е шумът на реката
– буйна от несекващите валежи, смразяваща, заляла огромните камъни, на които друг път, при “нормална” година, се припичаме като гущери в горещите неделни следобеди. То е блясъкът на песъчинките, които водата безмилостно подмята, за да ги превърне в малка, мека пътечка по ръбовете на хлъзгавото дъно. Истинско спасение за босите крака, които, въпреки студа, не могат да ú устоят. Частички отронена скала, които в мигове на меланхолия ни карат да се замислим, че всички сме прашинки. Някои блестящи, други не чак толкова – в бързеите на живота.
Лятото е щипещото усещане от случайното порязване
с ножката, докато береш мащерка, риган, еньовче и каквото още ти предложат безименните августовски поляни. Обещание за зимен уют. Аромат, който изпълва дома ти, докато крехките треви съхнат покорно, разстлани върху протрит бял чаршаф.
То е самоубийствено стремителният полет на осата, чийто живот приключва в сладко блаженство насред клокочещия вулкан на конфитюра от малини. Щракането на щъркеловия клюн и взирането от прозорците на колата да зърнеш стройните бели птици. Да видиш как учат малките си да летят, преди тихомълком да се отправят на юг и да оставят след себе си пустота, която есента съвсем скоро ще запълни.
Лятото е разрязан на две домат
в който впиваш зъби, за да изсмучеш първо семките. После го довършваш лакомо и мръсно с парче сирене и къшей ръчен хляб с дебела и хрупкава коричка. Експлозия от аромати, които те преследват до края на живота ти. Търсиш ги целенасочено или пък сам създаваш отново и отново, за да го усетиш всеки път истинско. Като супа от горски гъби, подправена с пресен девесил, като първите капки дъжд върху изгоряла и напукана от жегите пръст… Като сладостта на току-що окосена люцерна. Или като сгърчена зелена чушка, чиято пареща лютивина усещаш с носа и очите си, преди още да си я опитал, гореща лютеница…
Лятото е търсене на мимолетно щастие
и усетена наслада от малките неща. Истинска изживяна мъдрост. Сезон, емоцията от който се опитваш да консервираш по всички възможни начини “до нова реколта” – в буркани, в случки, в снимки, в чувства. Среща на минало, настояще и бъдеще. Нещо, което винаги започваш там, откъдето си спрял предишния път… и никога не довършваш до края, за да остане и за утре, за следващото лято, за следващите лета…
Но какво е то, след като два месеца от него са преминали в дъжд и температури като за края на октомври? Знам ли, може би отлежаващи на хладно бъдещи спомени.
