Аз пия вино с теб. Мисълта е изключила напълно. Любимите моменти на удоволствие – от виното, от компанията, от живота – когато нищо друго няма значение. Заключваш вратата отвътре, чупиш ключа в ключалката и се разтичаш до пълно емоционално безформие, далече от другите.
Ти пиеш вино с мен… и с всички, на които ще се похвалиш за това – реално и виртуално. Всъщност си повече с тях, с другите, отколкото тук с мен сега. Тази наслада е твърде много споделена. Повече, отколкото ми е нужно. Но ти си на друга вълна.
– Да завиждат, да се пръснат от яд! Има за какво.
– Вкусно е това вино, ухае на горски плодове. Харесва ми. Една бутилка като че ли няма да ни стигне… Кой да завижда?
– Всички.
– Много им здраве на всички. За какво ти е? Я си пий виното и се наслаждавай на момента!
– Ей така, да ги е яд. Забавлявам се.
– Ами, щом те влече…
Нямам енергия за глупости.
Нямам енергия за другите
Имам достатъчно от това вълшебно розе, имам парче от любимото ми сирене, отрязък море пред мен, в който душата ми си почива, сол в косата и за какво да си говорим. Телефонът е захвърлен някъде в другата стая, няма да снимам нищо от това, нямам намерение и да го разказвам. То си е само мое, за мен. Имам всичко, моментът е завършен, нищо не му липсва, още по-малко другите. Те като цяло са големият ненужен в това и във всяко емоционално безформие и въобще, в житейски план. Но ти си на друга вълна.
Ще ти призная нещо – не те разбирам. Не е ли изтощаващо да живееш заради другите? Странен начин да захранваш егото си. За мен безумната идея да доказвам и показвам каквото и да било на когото и да било приключи отдавна. По-късно, отколкото е здравословно, но все пак навреме. Беше една от глупавите грешки на растежа. Доказвам се единствено пред себе си с всяко нещо, с което се захвана – всеки ден. Така се доказвам тихо и пред детето си, то има и винаги ще има нужда да вижда в мен герой. Другото е безпредметно.
Не разбирам за какво ти е тази завист от другите
“Хорските уста не са чувал, да ги завържеш. Когато си добре, ще ти завиждат. Когато си зле, ще те окайват”
– честичко повтаря баща ми. Освен това са и затвор с каменни стени. Навън, на слънце и въздух, е по-добре. Това е здравословната жизнена среда. Останалото е хищник и граби всеки миг. Докато живееш, за да дразниш другите, няма да усетиш докрай вкуса на живота. Първата хапка винаги ще е за тях. И първата глътка от розето. Отпий, по дяволите, и тогава снимай! Бъди тук с мен без тях. Не е нужно да им се хвалиш, просто се наслаждавай.
– Ти не разбираш. Важно е
– …Не разбирам наистина. Кое е важно?
– Да им е гадно.
– За това, че на теб ти е добре ли? Това е страшна глупост.
Преднамерено търсената хорска завист не е радост. Не е щастие, нито е удовлетворение. Тя е незряла емоционална потребност да демонстрираш някакво превъзходство. Не искам да го наричам примитивно, защото знам, че това не е определението за теб, но някак си не намирам друга дума. Всеки има своите залитания в тази посока.
Временни, идиотски, отмъстителни…
реактивни в общия случай. Социалните мрежи дават обширно поле за изявата им. Разбираемо е, но не и когато му позволиш да те превземе. Въобще не коментираме патологичните случаи, когато това е начин на живот. Защото има и такива, сигурна съм.
Истинското превъзходство не се нуждае от демонстрации, от нищо не се нуждае всъщност. То е естествено вплетено във всеки елемент от теб и същността ти, прозира във всяко движение. Класа се нарича. И е осезаема за хората с достатъчно фина сетивност и… класа. Другите, те са просто абстракция, от която неудовлетвореното ти по някаква причина его се нуждае.
Имаш нужда от оценката им за теб ли? Тя ли задава тона на всеки твой ден. Самочувствието ти има нужда от публика ли? Замисляш ли се, че ако не живееш за себе си, а за да ти кажат “голям си”, всъщност си отчайващо малък? И отчайващо манипулируем впрочем – именно от другите. Завистта е неприятно допълнение, от което така или иначе няма как да се спасиш. Винаги се намира по някой. Но е грешният мотив за всичко, което правиш. Правилният си ти самият.
А виното е вълшебно.
– Ще отвориш ли и другата бутилка? Или вече те е страх да си говориш с мен…
