Стоях и гледах образа на жената срещу мен, и усещах как у мен се надига гневът ми. Тя, точно тя съсипа толкова години от живота ми. Но, стига вече!
Настъпи часът на истината и тя, точно тя, щеше да я чуе:
„Ей, ти! Да, точно ти! Защо ме гледаш така? Не мога повече. Трябва да ти кажа всичко, което мисля за теб. Да, вече всичко ще кажа. Край на игрите!
Защо ме излъга, че заради други аз съм нещастна? Само ти си виновна!
Защо винаги ми казваше да слушам разума, а не сърцето си? Толкова пъти той ме подвеждаше!
Защо ми повтаряше, че няма място за мечти? Че те никога няма да се сбъднат?
Защо ме караше да се срамувам, че съм по-различна от другите? Дори веднъж не ми каза, че това не е толкова страшно!
Защо ме принуди да повярвам, че ако обвия сърцето си с лед, вече няма да страдам? Страдам, дори повече, защото това не съм Аз!
Защо запушваше устата ми всеки път, когато душата ми искаше да изкрещи на света какво мисля? Убеди ме, че ще остана неразбрана.
Защо винаги когато падах, ми се присмиваше колко съм слаба и нарочно ме оставяше да лазя в калта? Никога не ми каза: „Ти можеш!“
Стига вече! Казвам ти сбогом! Няма да ме дърпаш повече назад!“
Ето, казах ѝ всичко, което мислех за нея. Знаех, че много ще я заболи от истината. Но имах нужда да излея всичката болка, която трупах през годините.
Вече съм свободна. Започвам отначало! Продължавам напред!
Погледнах за последно образа на жената срещу мен и се отдръпнах от огледалото.
