На 22 юни 1942 г., в 6 сутринта родената в Берлин еврейка Мари Яловиц е събудена от офицер от Гестапо, изправен до леглото ú.
“Обличай се. Трябва да те разпитаме”, казва непознатият.
18-годишната Яловиц е шокирана
но ясно осъзнава едно – ако тръгне с гестаповеца, това най-вероятно ще струва живота й. Тя успява да разсее дошлите да я арестуват офицери и избягва. Родената в Берлин еврейка изрусява косата си, сдобива се с фалшив паспорт и започва живот в нелегалност, укривайки се при приятели. Така тя се превръща в “U-boat” (от немски – подводница) – един от близо 1700-те евреи, които успяват да се спасят от Холокоста като се “потопят” и заживеят в нелегалност.
Мари Яловиц е на 11 години, когато Хитлер идва на власт през 1933 г. Тя е един от 163 000-те евреи, която по онова време живеят в Берлин. Майка ú умира от рак през 1938 г., когато Мари е на 15 години. По същото време на евреите е забранено да упражняват повечето професии и те са изключени от обществения живот на страната. Херман, бащата на Мари, който е адвокат, не може да практикува и се опитва да емигрира в Палестина. Не успява и умира през 1941 г.
През 1940 г. Мари Яловиц започва принудителна работа заедно с още 200 други еврейки в оръжейна фабрика на Siemens в берлинския квартал Шпандау. Но след като жените във фабриката са депортирани една по една в концентрационните лагери,
Мари разбира, че дните ú са преброени
През 1941 г. пощальон пристига да достави писмо до нея, но тя се представя за съседката си и казва, че “Мари Яловиц е депортирана”. Пощальонът записва “Заминала в неизвестна посока на изток” и така тя минава в нелегалност.
По същото време Яловиц забременява, но е принудена да абортира, за да спаси собствения си живот. Десетилетия по-късно, когато си спомня за това Яловиц казва – “Нямах никакви угризения на съвестта. Исках да живея и това беше. Но бях тъжна. Бебето беше момче.”
Яловиц наистина е готова на всичко, за да се спаси
За кратко тя е сгодена за китаец, като се надява да получи китайски паспорт, с който да напусне Германия. По време на Втората световна война Китай е една от малкото страни в света, за която евреите могат да заминат без виза. Но Яловиц така и не заминава. Няколко месеца по-късно тя среща българин, на име Димитър Петров Чакалов, и се влюбва в него от пръв поглед.
“Митко беше прекрасен мъж, с лъскавата си черна коса, тъмни очи и снежно-бели зъби. Често пееше български народни песни, които бяха по-скоро сантиментални, но с много привлекателен глас”, пише в мемоарите си Мари. Еврейката се сгодява за българина и планира да замине с него за България, а оттам през Турция да отиде в Палестина, която по онова време е обетована земя за евреите.
На 16 септември 1942 г. Яловиц напуска Берлин и заедно с българския си годеник тръгва за България. Няколко дни по-късно двойката пристига в София.
“София ми направи впечатление на по-скоро сив град и не ме впечатли особено”, казва Мари. Когато пристига в българската столица
Мари Яловиц е взета за руска шпионка
Братовчедите на годеника й я запознават с писателя-комунист Христо Христов, който им казва, че София е твърде опасна. Така двойката решава да замине за Велико Търново, където Димитър има братовчед.
“Пътуването ни през България беше чудесно приключение за мен. Това беше първата ми среща със странния, южен свят на Балканите. Отделихме време да видим забележителностите, отсядайки в хотели тук и там. Бях изумена от климата, фауната, флората, от храната, от начина, по който хората се хранеха заедно. Всяка българска дума и фраза, която успявах да разбера ме правеше щастлива. Не се тревожех особено за нищо”, пише Яловиц.
Във Велико Търново Яловиц става свидетел на това как властите в България, под натиска на германците, се опитват да въведат жълтите еврейски звезди.
“Видях улични сцени, които ме впечатлиха дълбоко. Един ден по улиците вървяха три или четири момичета еврейки с жълти звезди върху училищните си униформи. Около тях
българските им приятелки бяха направили нещо като защитен кордон
С гордо вдигнати глави тези българки гледаха всеки минувач, в това число и мен, агресивно в очите, сякаш искаха да кажат: “Само да си посмяла да направиш нещо на приятелките ни и ще те научим“, пише Мари Яловиц в мемоарите си.
Берлинската еврейка също така става свидетел на сцена, в която 10-тина годишно еврейско момиче е спряно от български полицай. Той хваща детето за яката, откъсва звездата му и я хвърля на земята след което я стъпква с крак.
Яловиц е трогната от начина по който е приета в България, но в същото време разбира, че спасените евреи са само от територията на България, но не и от придадените към България по време на войната територии във Вардарска Македония и Егейска Тракия.
Планът ú за бягство в Палестина изглежда все по-трудно осъществим с всеки изминал ден. Накрая Мари Яловиц разбира, че ако има място, на което може да бъде невидима, това е родният й Берлин. Тя заминава за Лом, откъдето с кораб през Будапеща трябва да пристигне във Виена, а оттам с влак да замине за немската столица. Яловиц напуска България на 4 ноември 1942 г.
Сбогуването с българския й годеник Митко е дълго и мъчително.
“Прегърнахме се, поплакахме заедно и се обнадеждихме един друг, че някой ден ще се срещнем отново. Това никога не стана”, спомня си Яловиц.
Яловиц се завръща в Берлин в средата на ноември 1942 г. С напредването на войната храната в града става оскъдна и берлинчани са студени, гладни и уплашени. Яловиц среща други евреи, които подобно на нея са минали в нелегалност, които я предупреждават за т.нар. “ловци” на Гестапо – евреи, като Стела Кюблер, която издава повече от 1000 евреи, за да да запази себе си и семейството си.
Мари Яловиц е в Берлин до края на войната през май 1945-а, когато градът е завладян от Червената армия.
Тя е един от 1500-те берлински евреи, които преживяват Холокоста
Яловиц е сама, без пукната пара, но най-важното – жива. След войната, точно на 24-ия си рожден ден, тя се записва в Университета на Берлин и завършва философия и социология, като междувременно се занимава с преподаване и преводи. Тя заживява в източната част на града, става член на германската комунистическа партия и през 1948 г. се жени за д-р Хайнрих Симон. Синът им Херман се ражда през 1949 г., а дъщеря им Бетина – през 1952 г.
Мари Яловиц, която след войната дълги години е професор по антична литература и история на изкуството в берлинския Хумболтов университет, никога не говори за изпитанията, преживени по време на войната. Но през 1997 г. синът ú, историкът д-р Херман Симон, ú дава диктофон и тя започва да разказва спомените си, като записва цели 77 касети.
Последните интервюта Мари Яловиц записва в болницата, няколко дни преди смъртта си на 16 септември 1998 г. Петнадесет години по-късно те са издадени в автобиографичната книга Untergetaucht. Eine junge Frau überlebt in Berlin 1940–1945 (Потопени. Една млада жена, оцеляла в Берлин през 1940-1945). До момента книгата е издадена на няколко езика, сред които английски, полски и френски и предстои филмирането ú.
