Стиховете, които ще прочетете по-долу, са дело на 18-годишния Емил Костов. Lifebites.bg приветства всички желаещи да творят нова българска литература и поезия. С тази идея на страницата ни може да откриете три рубрики, посветени именно на тези теми – Време за поезия, Време за разкази и Време за притчи. Там освен текстове на утвърдени имена, може да намерите проза и поезия от млади български автори.
Емил Костов е роден на 2 октомври 2000 г. в град София
Учи в 32-ро средно училище с изучаване на чужди езици Свети Климент Охридски с профил английски и испански език. Първите му публикации са в сайтовете Откровения и ХуЛите.
“Стилът ми е повлиян от западноевропейската литература и историческите събития на XX век”, обяснява Емил.
А сега ви оставяме с няколко от стиховете, които изпрати до редакцията ни този млад българин.
Докато лежах и умирах
Докато лежах и умирах,
славеят пееше песен гореща,
върбите ухаеха на вечност
и пролетта си играеше с младостта.
Докато всички мечтаха –
страдах злочест като вопъл.
Лицето загуби надежда –
грохотът впи се в нотите нежни.
Докато лежах и умирах,
докато всички мечтаха,
животът премина, родиха
се други и люта зима настана.
Oпитай се да ме…
Опитай се да ме убиеш,
опитай се да ме спасиш,
да ме накараш да ридая,
да се смея и да се сломя.
Чувала ли си планинския шепот,
там нейде на върха…
Как всичко е застинало
между късна пролет и ранна зима!
Дърветата се зеленеят ,
а билото се заледява.
Песента нежно се разтапя ,
а стоновете във викове звънтят.
Погледни надолу и усети
какво е загубеното парче на човешкото сърце.
***
Наистина ли си отиваш
без да кажеш нито дума,
както залязващият ден умира
в навечерието на бъдещата буря?
Нима съдбата ни е отредила
да сме две разкъсани сърца,
самотни, плахи, безнадеждни
в грубостта на този свят проклет.
Нима ще се погубим,
ще се загубим
и от искрата ще се
родят два мъртви силуета!
Ще се срещнем между двата града
Ще се срещнем между
двата града в една ничия земя,
където линията бяла ще разделя
две сияйни същества.
Чуваш ли – виждаш ли – усещаш ли?
Природата еднакво е прегърнала
двете части на света,
но клетниците в прегръдката недокоснати остават.
Защо не можем да се помръднем?
Как патроните променят всичко…!
Няма вече справедливост,
вяра
и някакъв живот.
Всичко си отива,
всичко си замира,
но ще чакам…
и последната надежда…!