Нека бъде просто. Като първа среща на гара – място на начало, край, продължение, пресечна точка. Всичко или пък нищо от това. Случване без определение. Посока, която се прави на разсеяна, уж сложила на главата си шапка-невидимка. Ей така, за разкош. Мъж и жена, които се правят на разсеяни, докато безмълвно се разпадат на безброй парченца, без да могат да повярват в дочакването. А влакът, като никога, пристига точно навреме.
Нека бъде просто
Като страх. Този, който никой от нас няма да изрече на глас и с който ще избере да се пребори. Като житейски цинизъм, натрупан от случвания с определения и привидно ясни посоки. Просто като избор: “Ще се справим”.
Нека бъде просто. Като дървен пъзел от 9 части, какъвто се купува на малчуганите – пъзел, който се реди за първи път върху празна дъска без очертания:
Част №1 – “Голф 4” с изтекъл антифриз, който пренаписва всички налични сценарии.
Част №2 – Гореща пилешка супа в студена януарска вечер.
Част №3 – Домашно кино, 360-градусово озвучаване, пуканки и… спяща на рамото ти аз.
Част №4 – Снежен ангел, който прилича на нелепа гъба.
Част №5 – “Хайде да си лягаме”.
Част №6 – Ключ за твоето “вкъщи” в моята ръка.
Част №7 – Три клончета цъфнала джанка в нащърбена кристална чаша, превърната във вазичка само и само да не отиде на боклука.
Част №8 – Мляко с ориз в 2 ч. през нощта.
Част №9 – Две чаши и една купа, счупени само за седмица в нашето „вкъщи“.
Счупеното носи щастие
Името на пъзела идва от само себе си.
Нека бъде просто. Като лист от тефтер с луксозни корици. Такъв, който пазиш дълго на дъното на чекмеджето, защото всичко ти се струва прекалено, скверно обикновено, за да го похабиш за него. Лист – прозрачен, лек и нехаен – който знае, чака да натежи със смисъл от мастилото на химикала.
Нека бъде просто. Без да му даваме име. Като твоята усмивка, която ме обхожда от всички страни, но не смята за необходимо да се облече в думи, да се обясни и затова си остава просто усмивка… от радост. Не трябва да се опитвам да я разгадавам. Просто като лицето ми в ръцете ти – толкова обикновен и същевременно необикновен жест. Всичко (ми) казва.
Нека бъде просто като спокойствие
Като прегръдка, като “Не се притеснявай”. Като “Всичко ще бъде наред”, което крещи от увереност и не ти оставя дори милиметър съмнение, че наистина всичко ще бъде наред. Като чувство за сигурност, което те обгръща, докато на глас не спираш да повтаряш, че нищо на този свят не е сигурно.
Нека бъде просто като щастливия край. Като победата на доброто над злото. Като история, в която всеки получава това, което е заслужил.
Нека бъде просто такова, каквото е. Без обещания, в които да се вкопчваме. Без мечти, които да си измисляме. Без картини на бъдещи моменти, които да визуализираме в очакване. Без очаквания.
Нека бъде просто… живот.
