Вероятно знаете, че Стокхолмският синдром представлява привързването на дадена жертва към нейния насилник. Интересно е обаче как се ражда този психологически феномен. Или поне кога най-сетне става известен и официално се сдобива с името си.
Как се ражда Стокхолмският синдром?
Действието се развива в ранната утрин на 23 август 1973 г. в шведската столица Стокхолм. Избягалият затворник Ян-Ерик Олсон влиза въоръжен в една от най-големите местни банки – Sveriges Kreditbanken. Започва безразборна стрелба в тавана и с неуспешен опит за американски акцент казва:
„Купонът току-що започна!”
След това ранява полицай, опитващ се да го спре, и взима четирима служители на банката като заложници. Три жени и един мъж. Вкарва ги в един от трезорите и започва да води от там преговори с полицията и властите. Исканията му са за 700 хиляди долара в различни валути, кола за бягство с пълен резервоар и освобождаване на приятеля му Кларк Олофсон от затвора. Само след няколко часа исканията му са изпълнени. Колата и парите го чакат пред сградата на банката, а Кларк влиза през входа при него в трезора.
Двамата престъпници поставят още едно условие – да вземат заложниците със себе си, при своето заминаване. Идеята им е така да си осигурят по-голяма неприкосновеност от органите на реда. Този път обаче удрят на камък. Настояването им е отхвърлено. Така двамата похитители и четиримата заложници се оказват в безизходица, затворени в тясното пространство на банковия сейф. Остават заедно там в продължение на 6 дни. Противно на очакванията, вместо да бъдат измъчвани, жертвите получават грижа и добро отношение от Олсон и Олофсон.
Топли дрехи, успокояващи думи, достъп до телефон
за да се свържат със семействата си… И това са само част от нещата. Олсън дори позволява на една от заложничките, страдаща от клаустрофобия, да излезе извън трезора. Връзката между „добрите“ и „лошите“ постепенно става изключително силна. Задържаните започват да чувстват благодарност към похитителите и се привързват силно към тях, заради доброто им отношение и липсата на физически и психически злоупотреби над тях. Една от задържаните сама моли властите в разговор по телефона да ѝ бъде разрешено да ги придружи в тяхното отпътуване с колата, както са поискали. Казва още, че им има пълно доверие, че не е отчаяна или принудена да моли за това. Че те нищо лошо не са им направили, а точно обратното – били изключително любезни.
Стига се дотам, че в един момент жертвите твърдят, че вместо от похитителите си, се страхуват от полицията и властите. Най-вече, че ще умрат, ако те нахлуят в банката. Заложническата драма в Швеция става
топ новина в пресата
Не само местната, но и по света. В крайна сметка на шестия ден полицията пуска сълзотворен газ в хранилището и извършителите се предават. Заложниците са приканени да излязат първи навън, но те отказват. Мотивът им е, че се страхуват, че ако го направят, животът на техните похитители ще бъде застрашен.
Трогателна е и раздялата между затворниците Олсон и Олофсон и техните жертви. Когато излизат навън те се прегръщат, целуват, ръкуват. Обществеността, полицията, психиатри, психолози и какви ли не други специалисти просто
не могат да повярват на очите си
Самите похитени също са объркани. На разумно ниво си дават сметка, че би трябвало да изпитват омраза към насилниците си, но всъщност чувствата им са само положителни. Те категорично отказват да свидетелстват срещу тях в съда. Още по-странното е, че дори започват да събират средства за тяхната защита и дълго време след случката им ходят на свиждания в затвора. В свое интервю Олсон споделя:
„Вината е на заложниците. Те изпълняваха всяко наше нареждане. Защо никой от тях не ни нападна? Те направиха убиването им трудна задача.“
След случая в шведската банка, тази привързаност на жертвите към похитителите им за пръв път добива толкова голяма популярност в световен мащаб. Именно тогава получава и името си – Стокхолмски синдром от психиатъра Нилс Бейерот.
