Темата за насилието срещу жени е тежка и трудна, мен лично ме подпалва за секунди. Няма нищо по-жестоко и малодушно от това. Жестоко е, когато ти го причинява най-близкият човек. Този, на който си се заклела във вярност, на който си родила деца и на който си дала дом… Тежестта на тези шамари е огромна.
Тя разбива не само челюсти и скули, но и насича съдби, мечти и животи. А светлина в тунела има винаги, без значение колко тъмен и страшен изглежда той. Най-трудна е първата стъпка, след това краката сами тръгват и дърпат тялото… за
за избягат от насилието
Защото надежда има! Анна Палазова, автор на романа Кая, ни изпрати един от разказите си, посветени на тази трудна и тежка тема.
Модерна притча за насилието
– Ти си боклук, ти си женски боклук! От теб нищо не става! Ти си нищо! Чуваш ли – едно голямо нищо!!! – Мъжът крещеше като обезумял срещу жената, а тя се беше свила на кълбо, хванала главата си с ръце. Цялата трепереше от страх, от болка, от срам, от гняв…
Част от нея сякаш се беше загубила и чуваше виковете на злодея като от далечен филм. Този грозен човек с разкривено от омраза лице не беше ли момчето с красивата усмивка, в което тя се влюби? Имаха мечти, толкова много мечти… а сякаш една по една бяха окапали като изгнили есенни листа. Първо беше малко шамарче, после плесница, юмрук, ритник… Градацията в разнообразието на ударите и насилието ескалираше бързо.
Първите пъти имаше извинения, нещо като вина, но после той свикна. Свикна с нейното примирение, с нейното съгласие, с това, че е само една жена… А тя всеки път прощаваше. Не знаеше защо го прави, може би част от нея още го обичаше, друга част се срамуваше от хората, от семейството си.
А и какво щяха да кажат другите, как щеше да се справи сама?
Минаваха дни, месеци, години… Тя стъпваше на пръсти само, за да не събуди звяра. Докато спеше, не беше толкова лош. Даже понякога се смееха, говореха си и пак бяха момичето и момчето с влюбените погледи… Но звярът си беше там, у него. Беше заграбил сърцето ѝ, живота ѝ и се разпореждаше с тях сякаш му принадлежаха. А тя не смееше да се изправи. Само тихи сълзи всеки път рисуваха образа на отчаянието върху лицето ѝ и дълбаеха пътеките на времето.
Любовта ѝ малко, по-малко изчезна. Толкова беше свикнала с болката и униженията, че в един момент тя дори стана безразлична. Затвори се дълбоко в себе си. Хората около нея виждаха синините, но извръщаха смутени погледи и си казваха:
“Не е наша работа”
Майка ѝ повтаряше: “Трябва да пазиш семейството”. Приятелите ѝ… тя нямаше приятели, все пак звярът беше забранил.
Един ден обаче нещо се промени. Тя усети малък живот, който се беше свил под сърцето ѝ. Друго сърце тупкаше заедно с нейното в един ритъм. Човек! Там имаше малък човек! Сила изпълни душата ѝ, една непозната енергия завладя тялото ѝ. Сега злодеят ѝ се виждаше като малка грозна хлебарка, която размахва дребните си криви крачета и се опитва да се качи на парче торта. Тя започна да се усмихва все по-често, но никой не разбираше защо. Пазеше тайната си като молитва.
Една сутрин, малко след като той излезе, събра дрехи, взе всичките си спестени пари и си тръгна. Тръгна си завинаги, защото искаше да живее, защото искаше детето ѝ да има нормален живот, защото знаеше, че ще се справи. Защото страхът беше изчезнал. Тя се беше преродила и нямаше да се върне назад. А ако звярът някога посмееше да се изправи срещу нея, щеше да срещне друг човек, защото тя вече беше друг човек. И щеше да хапе, да рита, да драска, да крещи и да се отбранява до кръв…
Помогнаха ѝ добри жени, които бяха имали нейната съдба. Те ѝ показаха, че има живот след смъртта. А смъртта беше на старото ѝ АЗ. Новото щеше да живее щастливо!
