В рубриката ни Време за разкази днес ви представяме Коса на Анна Палазова. Анна е автор на романа Кая, както и на поредица от материали, публикувани при нас в Lifebites.bg. В момента талантливата българка подготвя своята втора книга, която очакваме да се появи на книжни пазар съвсем скоро.
Оставяме ви с вълнуващата история на една млада жена, нейната коса и битките, които, за съжаление, все повече хора водят днес. Приятно четене!
Коса
от Анна Палазова
Соня сресваше дългата си гъста коса пред огледалото и се радваше на лъскавите къдрици. Ако имаше нещо в себе си, което да харесва наистина много, то това беше разкошната ѝ коса. Имаше милион комплекса за външния си вид, намираше бедрата си за твърде големи, дупето си за отпуснато, не си харесваше кожата, носът ѝ малко стърчеше. Даже като се замислеше не си харесваше почти нищо. Обаче косата, косата беше нещото, което никога не я предаваше. Тя беше нейната запазена марка. Стигаше почти до кръста и винаги изглеждаше прекрасно. Можеше да бъде рекламно лице на шампоан, особено ако харесваха по-пълнички, но всъщност всичко това нямаше значение точно сега. В момента беше ядосана и се решеше така настървено, че гребенът пукаше от статичното електричество, което се образуваше от триенето с косата ѝ.
Направо беше бясна. Онзи лекар ѝ каза, че може да се наложи да се раздели с косата си. Това беше пълен абсурд! Нямаше да стане, съвсем не, в никакъв случай!
Соня се чудеше каква ли е първата мисъл на хората, когато им кажат, че са болни от рак. Някой ден трябваше да направи анкета по темата. На нея обаче първото, което ѝ хрумна в главата като чу диагнозата, беше – ами какво ще стане с косата ми?!
Не, не, никакъв рак не можеше да я лиши от най-красивото нещо в нея. Косата беше женствеността ѝ, красотата ѝ. Тя никога не я беше предавала или напускала. А за тридесетте си години тя беше напускана достатъчно пъти, за да цени важните неща в живота си. Обаче косата си беше нейното нещо и тя не беше съгласна да я рискува на каквато и да е цена. Ама тоя рак? Откъде го измисли докторът?
Соня много се надяваше да е грешка, но ходи при още един многознайко в бяла престилка и той каза същото:
– Рядка форма на рак госпожице, може да минат години, докато се развие, но най-добре е да го атакуваме като е в началото!
А Соня от цялото нещо чу – “може да минат години”, значи можеше и да прецака рака и да не му даде косата си. Имаше години преди да стане животоопасно или поне тя така го разбра. А и кой в наши дни имаше време за рак. Това беше толкова тривиално, скучно и дразнещо, че не ставаше даже да се похвалиш в социалните мрежи. Не се и съмняваше, че полът на рака е мъжки. Подлите игрички бяха територия, на така наречения силен пол!
Тя не искаше никой да я съжалява или да ѝ хленчи жалостиво, докато я гледа с големи плачещи очи. Пълен абсурд! Щеше да си мълчи пред хората!
Соня не се занимаваше с глупости, а ракът беше глупост и абсурд! Освен това тя нямаше никакво време за рак, нито пък имаше излишни пари. Живееше сама в малък апартамент, плащаше си сметките, оставаха ѝ пари за едно ново червило на месец и за нова дреха през месец, така че ракът хич не ѝ влизаше в сметките, ама изобщо. Работеше на четири часа, а през останалото време изпълняваше поръчки онлайн като фрийлансър. Тя беше дизайнерка, сбъднала мечтата си да работи любимото нещо. Не печелеше достатъчно като за таланта си, но пък си харесваше живота. Беше далеч от мърморещи роднини, имаше една-две приятелки на живо и мрежа с повече от 1000 онлайн контакта и това я устройваше засега напълно.
Мъж не се задържаше покрай нея, ама тя не го и търсеше особено упорито. Понякога си пускаше някой филма за възрастни и се чудеше какво толкова изпуска. Знаеше, че всъщност се самосъжалява, за нещо, което няма и вероятно никога няма да има и сега тоя рак!
Глупава малка думичка и кой му е измислил името? Защо точно рак?! Пълна глупост, а Соня с глупости не се занимаваше.
Ама то всичко в живота ѝ беше така – вечно надолу с главата. Даже фамилията и беше Недялкова! Е, може ли да имаш фамилия Недялкова! Че то от рождението ѝ някой беше сложил едно НЕ пред името ѝ – НЕдялкова НЕ става за нищо, Не може да се справя с живота. НЕ може да си намери гадже и други такива и сега НЕ иска да е болна от рак. Ама кой ли я пита! Но косата, тя НЕ даваше за нищо. Сега щеше да изкрещи НЕ на рака! Да си гледа работата!
Приключи с ресането и остана така замислена на малката тоалетка, докато с леки, неосъзнати движения галеше гривата си като най-любимото нещо.
Беше си взела няколко дни отпуск, но вече съжаляваше за това, защото свободното време я натоварваше още повече. Имаше време да мисли, а тя никак не обичаше да мисли за лоши неща.
Пусна си телевизора на канала за животинките. Току-виж дават нещо за раците, ама не – имаше предаване за размножаването на змиите. Мъжката змия имала два пениса! Божее! Каква късметлийка е женската, а тя един не можеше да си намери. Даже змиите имаха повече късмет от нея.
После гледа за паяка черната вдовица и много ѝ хареса, че женската изяжда мъжкия след секс. Ама това беше просто гениално! Защо не беше паяк? И без това повечето мъже си търсеха белята и почти винаги я прецакваха. И ей на, природата го измислила – пъхат си глупавата пишка, свършват си работа и прас – женската му отхапва главата – гениално наистина!
За раци нищо не показаха и Соня реши да се разходи навън. Спря телевизора, нахлузи някакви дрехи, хвърли един бегъл поглед на отражението си и излезе.
Почти всеки ден по пътя за работа минаваше покрай малко ателие за изработка на перуки. Тя обичаше да наднича през прозорците му, освен защото си гледаше отражението в прозорците, а и защото там имаше наредена коса. Най-различни видове красиви перуки във всякакви цветове бяха подредени за жадни погледи. Реши, че може да се разходи до магазинчето. Не беше сигурна с какво точно намерение тръгна на там, но щеше да разбере като стигне.
Вратата беше отворена приканващо. Соня винаги се беше чудила кой си купува перуки. Тези мисли обикновено бяха придружени с една лека арогантност в мислите ѝ, защото тя знаеше, че превъзхожда всички онези жени, които влизаха в магазина. Те търсеха да си купят това, което тя имаше в повече. Някой бяха болни, други пък искаха да задоволят суетата си, но тя беше повече от тях, защото имаше прекрасна дълга, гъста коса.
Прекрачи прага доста плахо. Макар да беше минавала стотици пъти оттам, никога не беше влизала вътре.
Продавачката ѝ махна с усмивка, докато говореше по телефона, а после се залепи за нея.
– Имате прекрасна коса, изключителна! – тя я разглеждаше с професионален интерес – Мислила ли сте някога да я продадете?
– Какво?! – Соня се сепна все едно я бяха ужилили.
– Косата Ви е прекрасна, можем да ви дадем отлична цена, ако решите да продавате и…
Жената ѝ говореше нещо, а Соня хукна навън и дори в бързината събори една закачалка. Сълзите се леехе по лицето ѝ като река. Как може да ѝ зададе такъв въпрос! Тази за каква се мислеше?! Да си продаде косата, да я унижат по този начин, това беше, беше ужасно, недопустимо, гадно!!! Гадно! Гадно!
Тя спря внезапно на тротоара. Ами, ако все пак си продадеше косата, за да ѝ направят перука за самата нея. Така де, ако все пак решеше да се лекува от глупавия рак, щеше да ѝ трябва коса. А в случая можеше да е нейната.
Но не, тези мисли не ѝ харесаха и Соня се забърза към къщи. Валеше ситен пролетен дъжд. Тя нямаше шапка, нито чадър и се намокри, но това в момента сякаш не я интересуваше.
Каква ли е първата мисъл на хората като има кажат, че имат рак? Задаваше си тоя въпрос пак и пак, но не намираше за себе си друг отговор, освен че най-страшното е да си загубиш косата. Така де, всички ще умрат. Щеше да е жалко, защото още е млада, а и близките ѝ щяха да драматизират. Ама косата…
Не, не нямаше време за рак, нито излишни пари за глупости. Какво като е болна, никой нямаше да разбере, щеше да си живее до някое време и то с коса. С най-красивата коса на света. А и от лекарствата се надебеляваше. Разбира се, можеше пък и да не умре, а да оздравее и после пак да ѝ порасне коса, но щеше да мине много време и кой знае какво можеше да стане.
Соня се прибра, шляпайки в локвите като малко дете. Дъждът размиваше сълзите ѝ и тя се успокои. Взе си горещ душ, изсуши се и пак пусна телевизора. Избра канал със сериали. Тя много обичаше сериали, особено латино сапунките. Там всички бяха толкова красиви, идеални, съвършени. Имаха невероятни коси и краят беше щастлив на 100%. И никой не говореше за никакъв рак и подобни тъпотии и всички болни оздравяваха.
После щеше да спи, а утре пак можеше да мисли. Но така или иначе не ѝ се занимаваше с рака, нито имаше време, нито пари! А пък косата ѝ беше толкова хубава…
След месец Соня влезе в болницата за лечение. Не драматизираше, какво толкова – тъкмо щеше да си почине малко. Имаше доста книги за четене и беше заредила телефона с музика до втръсване. Не че докато си драйфа вътрешностите, човек иска да чете, но все пак не се отказваше да търси положителното. Мисълта за положителното винаги я разсмиваше. Хората си внушаваха, че с хубави мисли могат да променят света или себе, това, разбира се, бяха пълни глупости, но сега някак и на нея ѝ се искаше да вярва, че е възможно.
Поне в стаята беше сама, че ако трябваше да търпи още някоя смъртно бледа хленчеща и отчаяна особа, вероятно щеше да се метне от балкона. Първите дни бяха доста трудни, но след третия свикна. Все пак човек можеше да свикне с всичко. В една от поредните скучни повръщащи вечери реши малко да походи из болницата. Излезе от своето отделение, подритвайки системата си и проклинайки на ум света. Нямаше част от тялото ѝ, която да не я боли. Само косата не я болеше, красивата ѝ коса, която тя така и не отряза. Да, вероятно щеше да изпада, но засега беше там с нея и тя не си я даваше за нищо на света.
Стигна до детското отделение. Там беше сравнително тихо, ако не се броеше някое друго проплакване. От една от стаите чу леко пъшкане или пък беше въздишка и Соня с любопитство открехна вратата. Знаеше, че това е забранено, но действаше първосигнално, без да мисли.
В стаята беше сумрачно, имаше оставена нощна лампа да свети. Три от леглата бяха празни, а на четвъртото лежеше малко момиченце, може би на около шест – седем годинки. Тялото ѝ беше толкова мъничко, че се губеше в завивките. За слабата му ръчичка беше сложена система. То явно спеше, но в просъница стенеше леко.
“Защо ли е самичка?” – запита се Соня. Тя нямаше представа дали при децата в болниците трябва да има възрастен или не, но изпита някакво странно умиление и приседна внимателно на ръба на леглото, забравила за собствените си болки. Момиченцето нямаше коса, а само лек мъх. Очите ѝ бяха хлътнали плашещо, а кожата ѝ следваше черепа така плътно, все едно скоро щеше изчезне и там да останат само кости.
Сълзи потекоха от очите на жената. Това човече беше толкова мъничко, а вече нямаше коса, изпитваше болка и беше болно като нея. А това изобщо не беше честно! В този момент Соня се почувства като идиотка за това, че е такава егоистка. Да, беше болна! Да, можеше да умре! Но беше живяла, беше завършила училище, беше ходила на работа, беше се влюбвала, разлюбвала, обичала, беше ходила до Париж… А това дете, то какво беше видяло…
Малката се размърда и отвори очи.
– Здравей – каза тихо Соня, като я погали по главичката.
– Здравей – детето отговори в полусън – Коя си ти?
– Аз съм Соня и съм от съседното отделение, разхождах се и случайно стигнах дотук. Тръгвам си ей сега – тя смутено обясняваше, докато се изправяше, но детето я стисна за ръката.
– Постой при мен, страх ме е от тъмното, само за малко…
Соня седна обратно объркана. Тя не беше общувала с деца кой знае колко, ако не се броеше сополанкото на братовчедка ѝ, който я вбесяваше. Но това момиченце изглеждаше така уязвимо и в същото време толкова красиво, че тя не знаеше как да се държи.
– Аз съм Петя. Мама се прибра днес, но утре пак ще дойде. Ти болна ли си? Защо не спиш? Ходиш ли на работа? Имаш толкова хубава коса…
Малката говореше бързо и несвързано, а Соня стоеше загубила дар слово и само я милваше по главата, докато тя се отпусна и заспа отново. След това жената се прибра в стаята си и се отпусна в леглото, натежала от мисли. Не можа да заспи до сутринта. Повече не повтори нощната си разходка. След няколко дни я изписаха от болницата. Трябваше да се направи пауза преди следващия курс на лечение.
Соня се прибра у дома си при сериалите и книгите, но една мисъл не я оставяше на мира. Нещо в нея се беше счупило по странен начин. Първата вечер вкъщи, тя направи всички важни ритуали, на които дължеше прекрасната си коса, а на сутринта отиде в студиото за перуки с решителна крачка.
– Здравейте, как да помогна – продавачката я попита плахо, защото си спомняше предния път колко рязко реагира на предложението ѝ жената.
– Здравейте – бодро поздрави Соня. – Искам да вземете косата ми и да направите перуки.
– Сигурна ли сте?
– Да, напълно. Обяснете ми всичко подробно – Соня говореше делово, все едно щеше да си сменя тарифния план на телефона. – Косата ми е доста дълга и гъста. Искам да знам колко перуки могат да станат от нея, ако са със средна дължина и в детски размер?
