Спомените имат аромат – на печени орехи, на празни опаковки от сапун, оставени между дрехите в скрина, на стара дървена кутия за мъниста, на сухи царевични стръкове, на вълнена прежда… Понякога ароматите се блъсват в нас внезапно, изскочили от нищото иззад някой ъгъл, от малка квартална пекарна или пък изоставена къща… Но сякаш се случва по-често, когато се измъкнем от еднообразното си битие и се оставим на безвремието на уж случайно място. Уж, защото ако трябва да сме откровени, това безвремие винаги е цел и емоционална потребност. И мястото никога не е случайно.
Докато пиша, до мен на масата свенливо стои малка, натъртена ябълчица. От време на време я взимам в ръка и я вдъхвам.
Божествено е уханието ú
Беше паднала от дървото на калдъръмената уличка в Боженци и си я грабнах набързо. Не за да я ям, а заради аромата ú. Напомня ми за зимите, онези снежните, когато климатиците още бяха в бъдещето. Вкъщи се топлехме с печка на дърва и оставяхме в по-хладния край на плочата огризки от ябълки да се изсушат. Открадвахме от тях последните влажни следи живот, преди окончателно да ги изпратим в боклука. Боже, как ухаеше само! Бях малка и животът отвъд детството ми изглеждаше нереален и невъзможен.
Снимка: Foter.com
И ето мен днес, стиснала малката ябълка в ръка, търся всячески да изживявам отново аромати. Когато ги намеря, се усмихвам и скришно попивам сълзите от ъгълчетата на очите си. Удивителна е връзката между носа и сърцето, нали! Моето е пълно с ухания. И с ухания. Но не тези, общовалидните, които, без да искат се намърдват в клишета – топъл хляб, карамелизираща се захар, курабийки във фурната… Не те, другите, от които всеки пази спомен. Защото спомените и ароматите им са дълбоко лични, преживени, свои. Като уханието на къщата на вуйчо. Него го няма вече 17 години, ремонтираха я, но въпреки това миризмата на онзи дом се усеща веднага щом прекрачиш в двора. Мирише на вуйчо и на шегите, които си правеше с мен. Мирише на обич.
Мирише на спомените ни
Ароматът остава, когато всичко друго се размие под неумолимите пръсти на времето и самопочистващата се памет. Когато хората си отидат и образите им, въпреки съпротивата ни, се заличат. Спомените започват да излбедняват. Когато подробностите започнат да отстъпват на емоционално украсените измислици. Само ароматът остава и затова все търсим места, които да ни го върнат. За да изживяваме отново мигове на простичка, ежедневна радост и най-скромна обич, без претенции, които иначе никога няма да се повторят. Защото хората вече са на небето, защото къщите са ремонтирани, продадени, изоставени… Защото вече има климатици, чергите са заменени от красив ламиниран паркет, а ябълките не ухаят така омайно.
Намерим ли тези места, между потръпващите клепачи ваем пак случки, смях, изречени думи, протегнати за милувка длани, физически и емоционални пространства. Наместваме се в тях както се намества човек върху паянтов дървен стол с тъничка, бродирана с прежда възглавничка и притихваме. Там сме.
Заедно сме
Всичко е отново пред очите. Сегашното е само мизансцен на едно паралелно преживяване – дълбоко лично и скътано отляво, но най-вече облечено с аромат. Пак сме онези хора, от преди години, и пак сме щастливи по онзи начин, макар и за кратко. После изпълненото с други аромати ежедневие ни връща обратно в сегашната действителност, защото някак си се налага животът да продължи.
Така до следващото място и до следващата натъртена и неугледна ябълка, която се изтърколи пред нозете ни и замирише на спомени. И на обич. И на най-простичка, ежедневна радост. И плъзне безшумни сълзи в очите, защото между носа и сърцето има странна, необяснима връзка.
