Странно е това запознанство, неловко. Стоя изпъната като войник на сутрешен развод и се чудя какво да кажа. Не можеш да си подготвен за такава първа среща, още повече когато не са те предупредили за нея. Можех поне по-прилично да се облека. А сега – какво. Джапанки, червени памучни шорти, широк потник и разпиляна коса, хваната набързо с някакъв ластик.
– Здравейте! Аз… Ужасно съжалявам, че се срещаме при тези обстоятелства. Искаше ми се да се бяхме запознали по-рано… Аз… Аз обичам Вашия син…
Редя наум спънат монолог и се чудя дали не е по-добре да замълча. Това е
необичайно запознанство
Устните ми така или иначе не помръдват. Само очите говорят, а плахите думи се плъзгат надолу и оставят мокри следи по двете ми бузи. Съвършената симетрия!
Запалва тихо цигара, дръпва силно, а после ме прегръща и отпуска ръка на раменете ми по онзи демонстративно самодоволен начин, с който мъжете заявяват на всички:
“Това е моето момиче!”
– Това е моето момиче, татко. Дочаках я, тя е всичко, което съм търсил. Искам да създам семейство с нея. Доведох я, за да я видиш и да се запознаете…
Този път нямам против да съм обозначена “територия”. Не е сега моментът да водим ненужни разговори за притежания, собствености и ексклузивни права.
Дръпва пак от цигарата и мълчи, а думите му се блъскат в извивките на спиралата между тукашния и оттатъшния свят.
И двамата пушат и мълчат, за ракия е рано още, следобед е. Мъжки разговор е това – за живота, за бъдещето, за родителските очаквания и синовния им отговор. Бащински напътствия, литнали в пространството някога, преди години, за да стигнат предназначението си сега, когато им е дошло времето. И са така
пестеливи с думите
– явно им е семейна черта.
А аз все така стоя изпъната като войник на сутрешен развод и едва успявам да сподавя хлипанията, докато стискам запалената свещичка между пръстите си.
– Ееееее, защо плачеш? – пита и ме смачква в прегръдката си.
– Защото знам какво правиш. Знам какво е това. И защо ме доведе тук, въпреки че не ме предупреди! Знам, че не си идвал тук с друга жена. Че сме трима сега и искаш благословия за нас от небето. И знам, че си щастлив и тъжен едновременно. Знам всичко, нищо че не ми го казваш. Знам и още повече те обичам.
Мълча, а пороят от думи чертае вадички по прашното ми, следобедно лице. И се притискам в него, и не мога да съм силна. Как да си силен пред гроб! Как да не плачеш пред очите на
болезнено рано отлетелия баща
които те гледат тихо от избелелия на слънцето некролог! С очакване, с надежда, с благослов.
– Ти си силна жена, препатила си. Не си глупава, а пък и не сте малки вече. Направи момчето ми щастливо! Създайте дом от обич, от уважение и разбирателство. Аз ще гледам отгоре внуците, които не можах да дочакам, и ще ви се радвам.
Текат сълзите и не мога да ги спра. Пълна излагация! Как трябваше да се държа на тази толкова важна първа среща? На това необичайно запознанство? Как!
Сгушвам се в рамото му и изчаквам да си допушат и да си кажат каквото имат.
– Хайде, татенце… Ние ще тръгваме.
Ние!
Прие ме…
